Стоманената ядка на вътрешната му същност! Къде беше тя?
Върху какъв фундамент от реалността беше стъпила вътрешната му същност? Като обезумял, Дасен се опита да разшири границите на съзнанието си и почувства съвсем непосредствено, че проектира собствената си реалност върху вселената. Но едновременно с това вселената се проектираше върху него. Той проследи линиите на тази проекция и ги усети да профучават през него, сякаш беше сянка.
В този миг той беше изгубен, тялото му пропадаше.
Аз съм просто сянка, помисли си Дасен.
Мисълта го омая. Спомни си игрите със сенки от детството си и се замисли какви сенки може да хвърля, деформирайки сърцевината на вътрешната си същност. В съзнанието му се появи нещо като екран с аморфно очертание върху него. Пожела очертанието да се промени.
Върху екрана се появи мускулест герой, който се блъскаше по гърдите.
Дасен промени контурите.
Сянката се превърна в късоглед учен с приведени рамене и с дълга мантия. Следваща промяна: това беше гол Аполон, тичащ над пейзаж от женски фигури.
И отново — някакъв упорит работник, приведен под безформен товар.
Поглъщайки божественото на глътки, Дасен разбра, че проектираше единствено очертанията, които смъртното му същество можеше да познае. Това беше акт на саморазкриване, който породи надежда — неопределена и объркана, но категорична в съществуването си. Тя беше лишена от конкретност, но беше чиста надежда — без граници, без посока и без цел.
Самата надежда.
Това беше едно дълбоко мигновение, позволило му да улови за кратък миг структурата на собственото си съществуване, възможностите му като живо същество.
Съзнанието му долови движението на нещо изкривено, назъбено и нестройно. Дасен позна ядката на вътрешната същност. Тя беше загубила всичките си целесъобразни очертания. Той я захвърли и се засмя тържествуващо.
Кой я захвърли, учуди се Дасен.
Кой се смее?
Чуха се тежки удари — това бяха стъпки по пода.
Гласове.
Това беше гласът на побелялата сестра, но в него се долавяше паника.
Пиаже.
— Да го сложим на леглото — каза той. Думите бяха ясни и отчетливи.
Не беше ясна формата на вселената, превърнала се в размазани дъги, нито пък натискът на ръцете, които попиваха парещото усещане по кожата му.
— Трудно е да осъзнаеш съзнанието — промърмори Дасен.
— Каза ли той нещо? — Това беше сестрата.
— Не можах да разбера думите. — Пиаже.
— Видяхте ли как мирише онова на джаспърс? — Сестрата.
— Мисля, че е отделил екстракт и го е погълнал.
— О, боже мой! Какво можем да направим?
— Да чакаме и да се молим. Докарайте ми една количка за спешни случаи и усмирителна риза.
Усмирителна риза, зачуди се Дасен. Какво странно искане.
Чу някой да тича. Колко оглушителни бяха тези стъпки! Затръшване на врата. Още гласове. Каква страшна суматоха!
Стори му се, че кожата му потъмнява. Всичко се замъгляваше.
Изведнъж Дасен усети с конвулсия как се смалява в някаква зачатъчна форма, която риташе, ревеше и неспирно протягаше ръце навън с грабещи пръсти.
— Помогнете ми! — Това беше Пиаже.
— Каква бъркотия! — Друг мъжки глас.
Но Дасен вече почувства как се превръща в уста, просто уста. От нея духаше толкова силен вятър. Сигурно целият свят щеше да се сгромоляса под ударите на този ураган.
Той беше дъска… и се люлееше. Люш-люш… Нагоре и надолу, надолу и нагоре.
Сигурно целият свят щеше да се сгромоляса под ударите на този ураган.
Той беше дъска… и се люлееше. Люш-люш… Нагоре и надолу, надолу и нагоре.
По-добре да тичаш, отколкото да стоиш, помисли си Дасен.
И той тичаше, тичаше… задъхан, останал без дъх.
От въртящите се облаци се появи пейка. Дасен се хвърли върху нея и се превърна в пейка — още една дъска. Тази обаче потъваше надолу и все по-надолу в кипящо зелено море.
Животът е море от подсъзнание, мислеше си той.
Ставаше все по-тъмно.
Ставаше все по-тъмно.
Смърт, помисли си той. Ето го фона, върху който мога да опозная себе си.
Мракът се разтвори. Той се издигаше нагори със скок, запратил го в някакъв ослепителен блясък.
В него се движеха тъмни силуети.
— Очите му са отворени. — Това беше сестрата.
Върху ослепителната светлина падна сянка.
— Джилбърт? — Това беше Пиаже. — Джилбърт, чувате ли ме? Колко джаспърс погълнахте?
Дасен се опита да проговори. Устните отказваха да му се подчинят.
Ослепителната светлина се появи отново.