Дасен седна търпеливо и се остави да го хранят. Чувстваше силата, натрупваща се в тялото му. Това тяло не му беше по мярка, реши той. То висеше свободно върху психиката му.
Запита се какво ли яде това тяло… в добавка към джаспърс, който го обграждаше и проникваше навсякъде в него. Овесена каша, подсказа езикът. Мед с джаспърс и крем с джаспърс.
— Имате посетител, който очаква да ви види — каза Бурдо, когато купата беше празна.
— Джени?
— Не… някой си доктор Селадор.
Селадор! Името експлодира в съзнанието му. Селадор му се беше доверил, той разчиташе на него.
Селадор беше изпратил по пощата пистолет.
— Чувствате ли се достатъчно добре, че да се срещнете с него? — попита Бурдо.
— Вие… няма да имате нищо против да се срещна с него? — каза Дасен.
— Против? Какво против да имам, сър?
Бурдо не беше човекът, който би имал нещо против, помисли си Дасен.
В този момент в Дасен се появи силното желание да отпрати Селадор. Толкова лесно беше това. Сантарога щеше да го предпази от всички Селадоровци по света. Достатъчно беше просто да помоли Бурдо да го отпрати.
— Аз… ъ-ъ, ще се срещна с него — рече Дасен и се огледа. — Бихте ли ми помогнали да облека някакъв халат и… има ли тук стол, който мога…
— Защо не използвате инвалидния стол, сър? Доктор Лари изпрати един за да ви послужи, когато се събудите. Мисълта му беше да не се напрягате. Не трябва да се уморявате, нали разбирате?
— Да… да, разбирам. Инвалиден стол.
Малко по-късно Дасен седеше на стола заедно със зле прилягащото си тяло. Бурдо беше отишъл да доведе Селадор, оставяйки стола в противоположния на вратата на фоайето край. Дасен се намираше срещу една двойна стъклена врата, водеща към тераса.
Стори му се, че са го изоставили безсърдечно на едно незащитено място, обхванат от ужасен страх и с оголена душа. Мисълта за срещата със Селадор го объркваше и предизвикваше у него особена уплаха. Селадор беше в състояние да открива преструвките и фалша. Човек не можеше да сложи никаква маска в негово присъствие. Той беше психоаналитикът на психоаналитиците.
Селадор ще ме унижи, помисли си Дасен. Защо се съгласих да се срещна с него? Той ще ме предизвика и аз ще му отвърна. Реакцията ми ще издаде всичко, което той иска да научи от мен… за провала ми.
Тогава Дасен почувства, че здравият му разсъдък е разяден и се е превърнал в покрита с дупчици раковина, нещо изтъкано от външен блясък и фантазии. Селадор щеше да стъпи върху него с грубата разтресваща сила на жизнеността си.
Вратата на фоайето се отвори.
Бавно и с усилие на волята си Дасен завъртя главата си по посока на вратата.
Селадор стоеше там — висок, с ястребови черти, тъмна кожа и диво индийско излъчване, облечен в сребристосив вълнен костюм и отсенка от същия сребрист цвят по слепоочията. Дасен бе връхлетян от внезапното чувство, че беше виждал това лице в някакъв предишен живот, но тогава пронизващите очи се бяха взирали изпод тюрбан. В този тюрбан бе имало червен скъпоценен камък.
Дасен поклати глава. Това беше лудост.
— Джилбърт — рече Селадор, прекосявайки стаята. — За бога, какво си направил със себе си? — Точният оксфордски акцент стовари всяка една от думите му върху слуха му. — Казаха ми, че си тежко обгорен.
Ето така се започва, помисли си Дасен.
— Аз… целите ми ръце — каза той. — И част от лицето ми.
— Пристигнах едва тази сутрин — рече Селадор. — Много се разтревожихме за теб, знаеш. От много време не бяхме получили никаква вест от теб.
Той се спря пред Дасен, скривайки част от терасата от погледа му.
— Трябва да ти кажа, Джилбърт, че изглеждаш ужасно. Но ми се струва, че по лицето ти няма да останат белези.
Дасен докосна бузата си с ръка. Изведнъж тя беше станала неговата буза, а не на някой друг. Кожата беше гладка и нова.
— Тук се носи някаква проклета мускусна миризма — рече Селадор. — Имаш ли нещо против да отворя тази врата?
— Не… не, отвори я.
Дасен почувства, че се бори с усещането, че Селадор не е Селадор. В начина, по който говореше, имаше нещо плиткоумно, някаква превзетост, напълно несъответстваща с човека, когото познаваше. Променил ли се беше Селадор по някакъв начин?
— Хубав слънчев ден — каза Селадор. — Защо не взема да те изкарам на тази тераса да глътнеш малко въздух. Ще ти се отрази добре.
Паника обхвана Дасен и нещо го стисна за гърлото. Терасата — това място вещаеше опасност. Опита се да заговори, да възрази. Те не трябваше да излизат там навън. Не последваха никакви думи.
Селадор взе мълчанието за съгласие и подкара Дасен към вратата. Инвалидният стол премина през прага с леко друсване и после се озоваха на терасата.