Не, не беше възможно, каза си той решително. Нямаше нито новини, нито съобщение за важно откритие, нито доклад от някой от пътуващите кораби, нито изгледи мечтата най-сетне да се сбъдне.
Той щеше да бъде първият, който ще узнае. За нищо на света не биха скрили подобно нещо от него. А той не бе чул нищо.
— … а сега — продължаваше Флъри — повече не желая да отклонявам вниманието ви от вечерята. След това, обещавам, ще има много и дълги прочувствени речи, които ще помогнат на вашето храносмилане. Ала първо нека похапнем!
Смях. Ръкопляскания. Глъч и потракване на вилици.
Поканата за ядене, естествено, не се отнасяше за Норман Марчанд. Положил ръце в скута си, стаил печалното униние на остарелия, той седеше и наблюдаваше как останалите усърдно се справят с вечерята, усмихваше се и се чувствуваше само леко ощетен. Не, наистина не завиждаше за нищо на младите хора, мислеше си той. Нито за здравето им, нито за младостта им, нито за живота, който им предстои да изживеят. Завиждаше им само за кофичките с лед.
Опита да се престори, че му харесва виното, както и огромната розова скарида със солени бисквити и мляко. Според Ейза Черни, комуто трябваше да се вярва, тъй като бе поддържал живота му досега, Марчанд имаше само един избор — или да яде каквото си иска, или да продължава да живее. Поне още известно време. И откакто Черни проявяваше достатъчно човечност, или по-скоро коравосърдечност, и определяше до ден вероятната продължителност на живота му, Марчанд в минути на безделие се бе опитал да изчисли колко от тези оставащи му месеци би могъл да размени срещу едно наистина добро похапване. Той бе напълно убеден, че когато след редовния седмичен преглед Черни вдигне поглед към него и каже, че са му останали само още няколко дни, Марчанд обезателно ще размени тези няколко дни срещу печено говеждо с картофени кюфтета и мариновано червено зеле за гарнитура. Но това време все още не беше дошло. С малко повече късмет той можеше да изкара още един месец. А може би дори два…
— Извинете… не ви разбрах — каза той, като се полуобърна към шимпанзето. Макар и „пренесено“, животното говореше толкова неразбираемо, че първоначално Марчанд дори не проумя, че се обръщат към него.
Не трябваше да се обръща.
Китката му бе загубила своята гъвкавост, лъжицата излетя от ръката му, а напоените с мляко солени бисквити цопнаха на пода. Направи грешка, като се опита да отмести коляното си… колко е лошо да остарееш. Не искаше да се покаже тромав… и движенията му се получиха твърде резки.
Столът стоеше на самия ръб на тесния подиум. Марчанд разбра, че се прекатурва.
„Деветдесет и шест години са твърде много, за да си позволиш да паднеш върху главата си — помисли си той. — Ако знаех, че ще ми се случи подобно нещо, можех да си похапна от онези скариди…“ Но той не се уби.
Остана само в безсъзнание след удара. И при това не за дълго, защото започна да идва на себе си още докато го носеха към съблекалнята зад кулисите.
Преди много години Норман Марчанд бе отдал живота си на една надежда.
Богат, умен, женен за красиво и нежно момиче, той бе подарил всичко, което притежаваше, на Института за колонизиране на планети извън Слънчевата система. За начало бе подарил няколко милиона долара.
Тези пари представляваха цялото състояние, оставено му в наследство от неговия баща, но те в никакъв случай не можеха да бъдат достатъчни за постигането на целта. Те можеха да послужат само за катализатор. С тях Марчанд нае рекламни агенти, хора, които да събират пари с подписка, съветници по капиталовложенията и управители на благотворителните фондове. Похарчи ги за документални филми и телевизионни реклами. С тези пари той даваше приеми за американските сенатори и организираше викторини с награди на шестокласниците от цялата страна и накрая постигна това, което бе решил да постигне.
Той събра пари. Изключително много пари.
Всичките тези пари, които бе измолил или измъкнал от джобовете на хиляди хора, той вложи в построяването на двадесет и шест огромни космически кораба, всеки един голям колкото дузина океански лайнери, и ги бе разпратил из Космоса подобно на земеделец, който сее пшеница срещу вятъра.
„Потрудих се“ — прошепна Марчанд на себе си, завръщайки се от най-тъмното място, което някога бе виждал. „Исках да видя как човекът протяга ръка и се докосва до един нов дом… и исках аз да съм този, който да го напътствува…“