Така си вървеше животът в Айрънвил — прилично спокоен, но под повърхността — жужащ като гнездо на оси… или съскащ като змиярник. Централните вестници и телевизии нищо не подозираха и затова почти всякога ни заобикаляха в новините си. Така поне беше досега. Докато не започна странната и ненормална серия убийства.
Тоест, докато нерезите на Сколети не изнасилиха и убиха дъщеря ми.
Ето и сега. Когато говоря за това, цялото ми сърце се свива като орех, мускулите ми започват да треперят неудържимо, а върху главата ми пада червена като кръв гумена ципа, която няма пробиване. Затова всяка вечер се разхождам под огромните звезди, които винаги като малък ми напомняха за плачещи очи, приказвам си с вятъра, който също като мен е излязъл, за да се поразсее малко от налегналите го мрачни мисли, оставям се на краката си да ме носят където си искат… само и само за да не виждам тялото на дъщеря си, проснато като безполезен парцал върху сметището на Айрънвил.
А някога (добре де, докато беше жива) я гледах като писано яйце. Не давах и косъм да падне от главата й. Заради нея се научих на много неща — да готвя превъзходно, да разказвам приказки за лека нощ, да поемам крехката й ръка в своята, без да се притеснявам, че може да я смажа… да бъда добър родител, с две думи.
Трябваше. Жена ми ни напусна, когато Мариан бе на две години, и забягна нанякъде с бившия си съпруг — мазен и разплут рокер, който на всичкото отгоре беше и кривоглед. Последното, което чух за нея, че е станала проститутка в Лос Анджелис, а възлюбеният й умрял от цироза. Бог забавя, но не забравя. Както и да е. Двамата с дъщеря ми бързо се научихме да се справяме с живота. Израсна пред очите ми. Постепенно стана истинска красавица — косата й бе гарвановочерна, очите й бяха тъмни и дълбоки като езерата в Канада, край които някога баща ми ме бе водил, а по тялото й нямаше нищо излишно. Вече си представях как, щом стане на 16–18 години, ще събира мъжете около себе си на тълпи.
Да, ама не. Не й било писано. Два дни преди 14-ия си рожден ден (ние с нея бяхме родени на една и съща дата — 31 октомври срещу 1 ноември, или Халоуийн) тя поиска да излезе с приятелките си из града. Разреших й — а и защо не? Все още не виждах никаква причина да се притеснявам за нея; та тя беше още на 13 години (нищо, че изглеждаше прекрасно като двадесетгодишна) и нямаше защо да се тревожа, че някой ден може да се доведе с венчална халка на пръста и да ме изостави така, както някога бе постъпила и майка й. Целунах я, пожелах й да се пази и я изпратих до вратата на скромната ни къща. Следващият път, когато я видях, бе захвърлена като непотребна играчка на края на сметището. Късата й рокличка бе запретната до кръста й, така че великолепните й крака (същите като на майка й) се показваха в целия си блясък, само че бяха опръскани с кръв. Блузката й висеше разкъсана на един от клоните на близко дърво. Тъмните й очи бяха широко отворени и в тях се четеше неописуем ужас. А вратът й бе изкривен под такъв ъгъл, че дори и да не забележи жълтата лента с надпис „Не преминавай! Полиция“, човек веднага би разбрал, че това красиво момиче никога повече няма да събира мъжките погледи върху себе си.
Нямаше начин да не разберем кой бе сторил това. Всички знаеха… и всички си траеха. И как — нали ако само някой бе продумал, Сколети и главорезите му щяха да си направят руска салата от мозъка му. Следствието приключи „поради липса на улики“; как да не приключи, след като с очите си видях как едно от ченгетата, което всяка вечер играеше покер със Сколети-младши, внимателно прибра пръстена му, лежащ на няма и метър от моята дъщеря, от земята, за да му го предаде довечера.