Тогава бях на път да превъртя. Не знам дали някога сте изпитвали подобен стрес; ако не — не ви го и пожелавам. Усещах гласове, които се въртяха безплътно в главата ми и ми нашепваха думи за мъст, кръв и смърт. Чувствах имагинерни пръсти, които галеха страните ми, докато плачех (тогава плаках цяла седмица, без почти да спра); казвах си: „Това е Мариан“, отварях очи и наистина я виждах пред себе си, такава, каквато винаги щях да я запомня, и протягах ръка към нея, обаче в следващия момент лицето й се променяше и пред мен заставаше някой от главорезите на Сколети и аз започвах да крещя. Понякога се улавях, че си мисля дали да не сложа край на живота си. Яростта ми обаче бе толкова голяма, че нямах сили да вдигна ръка срещу себе си, когато имах доста хора за убиване.
Приблизително седмица след убийството на Мариан (тогава вече и сълзите ми започваха полека-лека да спират) разбрах, че в съзнанието ми нещо се е променило. Дори си спомням и първия случай, когато схванах, че мога да върша… странни неща, да речем. Помня, че седях в кварталната кръчма и порках яко „Джак Даниълс“. Забравих да ви спомена, че след този случай пиех като за последно. Някъде след десетата или петнадесетата чаша барманът отказа да ми сервира повече. Ядосах му се, втренчих се в бутилките на бара и сякаш със силата на волята си пожелах чашата ми да е пълна. Тогава пред очите ми течността в една от бутилките намаля, а чашата ми се напълни. Барманът зяпна, аз, между другото — също. На бърза ръка изгълтах кехлибарената напитка, хвърлих една банкнота на омазания бар-плот и си тръгнах.
Не, не беше телекинеза. След това прочетох доста книги и разбрах, че е нещо различно. Например, не можех да местя хора или предмети със силата на волята си. Не владеех и изкуството да се премествам мигновено някъде. Просто… Просто можех да виждам и минавам през стени (и хора), можех да спирам или да забавям процеси като кипенето на водата или течението на реките, можех и да предусещам някои неща… Абе, с две думи, шантава работа. Не знам дали това стана от шока, който бях преживял, или в полусънно-полупияно състояние се бях примолил на дявола и бях сключил сделка с него… не знам. Резултатът обаче бе налице.
В интерес на истината, трябва да призная, че твърде късно се сетих как бих могъл да използвам новите си умения. След това пък изгубих още една ценна седмица в притеснения дали да го направя, как да го направя и какво да говоря, ако ме хванат. Накрая обаче плюх на всичко и се заех за работа.
Сега девет от десетте ми врагове са мъртви. Използвах въображението си по най-дяволския начин, по който можех. Никак не ми беше трудно, понеже и преди го бях използвал, само че за да си припомням отново и отново гледката на дъщеря ми, лежаща в калта, използвана и небрежно захвърлена… Сега обаче яростта придаваше нови сили на изобретателността ми. Останалото ви е известно от криминалните хроники на вестниците.
Бавно крачех по 76-а улица. С някой далечен ъгъл на съзнанието си усещах, че по бузите ми се стичаха сълзи, но не правех никакви опити да ги прикривам. Не и днес. Утре вече щеше да ми се наложи да крия всяка проява на емоция, чувство, изненада, уплаха и т.н. Днес обаче имах работа за вършене. Днес беше ред на самия Сколети.
Не знаех как ще успея да се добера до него. Вероятно след като 9/10 от змиярника му бе избит, той се бе оградил с един куп бодигардове, наемни убийци, „барети“, охранителни системи и какво ли още не. Не ми пукаше. Досега винаги бях успявал, ще успея и тази вечер. Не че бях правил каквито и да било планове; никога не действах по този начин. В крайна сметка все пак бях артист, човек на изкуството! А все пак до известна степен разчитах и на късмета си. Дано точно днес не бе решил да ме предава.
Потънал в размисли, не усетих как стигнах до огромната вила на Сколети. Както и очаквах, върху оградата, опасваща цялата чудовищно голяма постройка, бяха сложени чисто нови професионални видеокамери. Отвътре пък се чуваха предпазливи човешки гласове и лай на кучета — питбули и ротвайлери, ако съдех по тембъра. Усмихнах се накриво. Така или иначе нямаше да ме спрат. Сигурен бях в това.
Време беше да се залавям за работа. Съсредоточих се и се издигнах във въздуха. Не, не е съвсем точно — по-скоро не тялото, а мисълта ми се издигна; нали ви казах, че не съм Супермен и не мога да летя. Обиколих с онези си очи камерите и им изпратих силен тласък със съзнанието си. Представях си, че ги удрям с безплътните си ръце. Червените лампички върху камерите една по една угаснаха. Представях си каква паника настъпваше точно в този миг вътре при наблюдателите и се ухилих. След това се върнах при тялото си.