Но какво е това проклятие над нас? Всеобщо умопомрачение? Или мъдра уловка на живота, който спасява сам себе си? Неопознати качества на принципно нова реалност? Или вековният руски „луфт“, непредсказуемата бездънност на душата, до чието откровение не са се добрали нито Грозни, страшният цар, нито Петър Велики?
Скулестото степно момиче, симпатията на Саша, израсла на село, хитрува и разиграва московския си кавалер, и то без очевиден смисъл: Той: „Искаш ли да се видим?“ Тя: „Че къде да се видим?“ Той: „В шест, в седем?“ Тя: „Ха, в шест, как пък не съм се затърчала…“
„Как пък не съм се затърчала в шест“ означава: ще дойда в седем.
И ето, пропътувал хиляди версти на изток, Саша долавя отзвуците на този стил в репликите на друго „момиче“: сибирското „изчадие“ Лукешка. Той: „На колко си години?“ Тя: „Че знам ли… Шеснайсе гаче…“ Какво става, да не са се наговорили тези „дивачки“, които никога не са се виждали? И какво е това изобщо? Вековен изкусен похват да оплиташ непознатия? Вековна крепостническа „потайност“ пред „господаря“? Готовност за мигновен бунт, па бил той и ритуален: как пък не съм се затърчала в шест! Или инстинктивен измамен жест — да се нагодиш към клатушкащата се, нестабилна реалност?
Ами Тимофей, ангарският селянин, зловещият спътник на Саша, който се заканва да убие Саша просто защото той е безправен и беззащитен, просто от агресивност — не е ли и той от същата коварна реалност?
Ами Федя, демобилизираният червеноармеец, селският активист, магазинерът от Мозгова — не е ли и той оттам? Наредят ли му да помогне на Саша — ще помогне, наредят ли му да го разстреля — ще го разстреля…
Люлее се, плува почвата под нас. Как да я усмирим, как да стигнем до твърдина? Долу я няма. И тогава, като в мита, твърдта надвисва отгоре:
„…На младини той разбра, че демокрацията в Русия означава само свобода за развихряне на грубите сили. Грубите инстинкти могат да се потискат само със силна власт, тази власт се нарича диктатура. Меншевиките, които не познаваха народа, не разбираха това, разбираха го болшевиките, които познаваха народа…“
Поразително е, но на този Сталинов монолог пряко откликва със съгласие заточеник, запокитен от Сталин на края на света:
„…никаква свобода! Свободата би се превърнала във всеобщо клане, а народът иска да има ред. Предпочитам не Степан Разин, не Емелян Пугачов, а Ленин, дори Сталин.
— Тъкмо затова сме тук я.
— Да. А при Стьопка или Емелка щяхме да висим на някое дърво.“
Човек потреперва мислено от тези думи. Така ли се спасяваме — като мачкаме Сами себе си? Защо алтернатива на потискащия ред у нас е само неудържимият, помитащ всичко бунт? Къде е мярката, която ще снеме безумието от самата основа на битието? Нима нищо никога не ще усмири вътрешно тази душа, та да не е нужно тя сама да Се смирява със стоманен нашийник отвън?
„Децата на Арбат“ е политически роман. Ние приветствуваме този жанр, търсим го навсякъде, едва ли ней във вестникарските репортажи, а ето го пред нас — великолепен негов образец. Ако пък го погледнем „откъм материята“, „Децата на Арбат“ е извънредно интересен исторически роман. А разширим ли жанровия ракурс, може да се каже, че той е вариант на интелектуален роман. Но всички тези жанрови системи могат да се използуват само защото Рибаков е улучил нерва на духовния процес от края на двайсетия век. Рибаков се взира в корените, макар да описва реалност, на пръв поглед отрекла се от корените си. Неговият роман е общочовешки.
Романът е построен като система от монолози. Читателят остава „насаме“ с логиката на един или друг герой. Рибаков „не се намесва“. При това логическите системи, които възпроизвежда, понякога направо се унищожават взаимно. Резултатът от взаимодействието е читателското усещане за реалност.
Вие се вслушвате в монолога на Марк Рязанов за „европейската“ индустрия, която трябва да се построи в Русия с ръцете на „азиатски“ неграмотни работници. После се вслушвате в монолога на сестра му: „Чуй какво ще ти кажа, Марк… Вие вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете!“ Кой е прав? Кой е напълно невинен в тази ситуация? Или и това зависи от господ бог, който от време на време променя значенията на „щастието“ и „нещастието“ и постъпва „строго“ ту с едните, ту с другите? А може би тъкмо там е работата, че в тази ситуация хората минават без господ бог? Наистина Рибаков в един от епизодите въвежда заточения поп Василий, който мие краката на Саша; „библейска“ фигура, лъха на цитат — Рибаков явно се стреми да вземе предвид „и този фактор“. Да, но аз искам друго. Аз искам не „смирение“, взето предвид като фактор, аз искам да проумея общия ход на събитията и общия смисъл на страданията, които си причиняват взаимно хората.