Выбрать главу

Артър Конан Дойл

Баскервилското куче

За автора и книгата

Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.

Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).

Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи и ние току-що видяхме как го стори по блестящ начин посредством разгадаването на историята с баскервилското куче.

Първият роман на Артър Конан Доил е от цикъла за Шерлок Холмс, последният — „Маракотовата бездна“, написан само година преди смъртта му — е научнофантастичен; към научната фантастика писателят се насочва в годините на творческата си зрелост; най-хубавият от научнофантастичните му романи е „Изгубеният свят“. Той заедно с романа „Отровният пояс“ и повестите „Когато земята извика“ и „Страната на мъглата“ образува цикъла за прословутия професор Джордж Едуард Челинджър: дръзкият, непримирим и непризнаващ никакви авторитети учен. Артър Конан Доил тръгва по свой път в научната фантастика: при приключенска основа научното и фантастичното за него са само условност. Така в „Изгубеният свят“ експедицията на професор Челинджър, професор Съмърли, лорда-пътешественик Джон Рокстън и журналиста Едуард Малоун потегля из южноамериканските джунгли към „земята на Мейпъл Хуайт“ — едно непристъпно плато, „голямо колкото Съсекското графство“, — където ще изживее срещи с доисторически чудовища, човекоподобни маймуни, индианци, предателства, откриване на съкровища. Научното тук е картината на отминалите геологични времена, фантастичното — допускането за среща с тоя свят, приключенското — всичко останало. Спазвайки традицията на класическия приключенски роман, Артър Конан Доил още в завръзката — при обяснението на младия журналист Едуард Малоун с любимата му — посредством момичето очертава идеала за истинския мъж: „И — което е най-важното — той е човек на действието, човек, който безстрашно гледа в очите смъртта, човек с голям опит, и то необикновен опит, човек, готов на подвиг“. И после: „В това е същината на моя идеал: да вървиш срещу подвига. Защото човек сам е творец на своята слава. Мъжете са длъжни да извършват подвизи, а жените — да награждават героите с любов.“ За да завърши: "Вие сте длъжен да извършите подвиг, защото иначе не можете, защото самата ви природа е такава, защото мъжкото начало у вас търси своята себереализация. Благородни думи; четиримата преминават през удивителни премеждия в „земята на Мейпъл Хуайт“, и когато се завръщат, професор Челинджър, многократно доказал, че е готов да стъпи в огън и вода заради идеите си, ще похарчи частта си от намереното съкровище за обзавеждане на един отдавна мечтан частен музей, професор Съмърли, многократно дошъл до извода, че „най-голямото благо на цивилизацията е мастилото“, ще се посвети на класификацията на любимите си изкопаеми от варовиковия период, лорд Рокстън, многократно установил, че „рискът придава на нашия живот особен вкус“, ще организира нова експедиция до изгубената земя; а младият Едуард Малоун? Опитният Артър Конан Доил знае, че времето на романтичните пътешествия е приключило с идването на новия век, че е дошъл векът на техниката, и ни изправя пред лукав завършек: младият Едуард Малоун — заради когото съпътствуваме четиримата през всичките им перипетии — намира любимата си … омъжена за другиго. „Как успяхте? Съкровище ли намерихте? Полюс ли открихте? Пират ли бяхте? Ламанша ли преплувахте? Какво направихте? Къде е тя, романтиката? Как ви се удаде?“ — пита той другия. И другият му отговаря: „Работя като писар в нотариална кантора…“ Всъщност това е мъдър завършек: „земята на Мейпъл Хуайт“ — където всеки сам е творец на своята слава — това е мястото на нашия всекидневен труд.