— Доколкото разбирам, вчера, още с пристигането си в Лондон, вие веднага сте излезли и сте си купили чифт обувки.
— Аз въобще направих доста покупки. Доктор Мортимър обикаля заедно с мен. Виждате ли, щом ще бъда владетел на такова имение, трябва да се облека подходящо за тази роля, а пък през време на моите странствувания на Запад може би съм станал малко небрежен. Между другото купих и тези кафяви обувки. Дадох шест долара за тях, а ето че едната изчезна, преди още да съм ги сложил на краката си.
— Съвършено безсмислено е да се открадне само една обувка — каза Шерлок Холмс. — Да ви кажа право, аз споделям мнението на доктор Мортимър: загубената обувка ще се намери скоро.
— А сега, джентълмени, струва ми се, че говорих достатъчно за малкото, което знам. Време е да изпълните обещанието си и ми дадете изчерпателно обяснение на това, около което се въртят всичките тези разговори.
— Вашето искане е напълно основателно — отговори Холмс. — Доктор Мортимър, смятам, че ще направите най-добре, ако разкажете на сър Хенри това, което разказахте и на нас.
Насърчен по този начин, нашият учен извади книжата от джоба си и представи целия случай, така както бе направил това и предишната сутрин. Сър Хенри слушаше с най-голямо внимание, като възкликваше от време на време учудено.
— Няма какво, хубаво наследство съм получил — каза той, когато дългият разказ се свърши. — Чувал съм, разбира се, за кучето още като много малък. Това беше любимата тема в нашето семейство, но аз никога преди не съм вземал това сериозно. Но колкото за смъртта на моя чичо… ах, главата ми така се е запалила, че още не мога да схвана ясно всичко. Изглежда, че и вие не сте решили още полицай ли трябва за този случай, или само поп.
— Съвършено вярно.
— А ето сега и тази работа с писмото, което получих в хотела! Предполагам, че то има връзка с цялата тази история.
— То показва, че някой знае по-добре от нас това, което става из тресавището — каза доктор Мортимър.
— И също — добави Холмс, — че някой е благоразположен към вас, щом ви предупреждава за опасността.
— Или пък може би имат някакви намерения, на които аз преча, та искат да ме отдалечат.
— Да, разбира се, това също е възможно. Много съм ви благодарен, доктор Мортимър, че ме запознахте с един проблем, който предлага няколко интересни алтернативи. А практическият въпрос, който сега трябва да решим, сър Хенри, е дали е целесъобразно, или не да отидете в Баскервил Хол.
— А защо да не отида?
— Изглежда, че там се крие някаква опасност.
— Опасност от демона на нашия род или опасност от хора?
— Точно това трябва да разберем.
— Каквато и да е тази опасност, моят отговор е готов: няма сатана на небето, нито човек на земята, който би могъл да ме спре да отида в дома на моя род, и можете да считате това за мое окончателно решение.
Докато говореше, той събра вежди, а лицето му стана тъмночервено. Ясно беше, че буйният нрав на Баскервилите не бе угаснал и у този последен техен представител.
— Междувременно — каза той — аз почти нямах време да обмисля всичко, което ми разправихте. Не е така лесно едва седнал, човек да разбере и да реши всичко. Ще ми се да поседя сам един час на спокойствие и да помисля. Сега вижте какво, мистър Холмс, часът е единадесет и половина и аз се връщам право в хотела. Хайде елате в два с приятеля ви доктор Уотсън да обядваме заедно. Тогава ще мога да ви кажа по-ясно какви са впечатленията ми от всичко това.
— Удобно ли е това за теб, Уотсън?
— Разбира се.
— В такъв случай можете да ни очаквате. Да повикам ли файтон?
— Не, предпочитам да вървя пеша, защото тази работа като че поразмъти главата ми.
— С удоволствие бих се поразходил с вас — каза приятелят му. — Au revoir. Всичко хубаво.
Ние чухме отдалечаващите се по стълбата стъпки на нашите посетители и хлопването на външната врата. Само за миг флегматичният Холмс се превърна в човек на действието.
— Обувките ти, Уотсън, и шапката! Бързо! Нямаме нито секунда за губене.
Той се втурна по халат в стаята си и се върна след няколко секунди облечен в редингот. Ние полетяхме по стълбата. Доктор Мортимър и Баскервил още се виждаха на около двеста ярда пред нас по посока на „Оксфорд стрийт“.
— Да изтичам ли да ги спра?
— Не, Уотсън, за бога! Ще се задоволя напълно само с твоята компания, ако ти понасяш моята. Нашите приятели са умни, защото утрото наистина е прекрасно за разходка.
Той ускори крачките си, докато намалихме почти наполовина разстоянието, което ни отделяше. После, държейки се все на около сто ярда от тях, ние свърнахме по „Оксфорд стрийт“, а после по „Риджънт стрийт“. Нашите приятели се спряха веднъж и се загледаха в една витрина, след което Холмс направи същото. Миг след това той издаде лек вик на задоволство и като проследих бързия му поглед, видях една двуколна карета с човек в нея, която беше спряла от другата страна на улицата, и в момента тръгна отново бавно напред.