Степлтън се засмя.
— Това е голямото Гримпенско мочурище — каза той. — Една грешна стъпка там означава смърт и за хората, и за животните. И вчера видях едно пони, което блуждаеше нататък. То не се върна вече. Дълго гледах главата му, протегната над тинята, докато най-после тя го погълна. Това място е опасно да се прекоси дори и в сушаво време, а пък след тези есенни дъждове то е още по-опасно. Въпреки това аз мога да се добера до самото му сърце и да се върна. За бога! Ето друго нещастно пони!
Нещо кафяво се търкаляше и мяташе в зеления папур. После един дълъг, мъчително гърчещ се врат се мярна отгоре и над тресавището отекна страхотен вик. Аз замръзнах от ужас, но изглежда, че нервите на моя спътник бяха по-здрави от моите.
— Свърши се с него — каза той. — Тинята го нагълта. Две за два дена, а може би и много повече. Те свикват да ходят там, когато времето е сухо, и не могат да доловят разликата, докато тинята не ги сграбчи в лапите си. Лошо място е това Гримпенско мочурище.
— И вие казвате, че можете да проникнете там?
— Да. Има една-две пътечки, по които може да мине само много ловък човек. Аз съм ги открил.
— Но защо ви е дотрябвало да ходите из такова ужасно място?
— Виждате ли тези хълмове отвъд? Това са истински острови, заобиколени от всички страни от непроходимото мочурище, което с течение на времето е стягало малко по малко обръча около тях. Там именно ще намерите редки растения и пеперуди, стига да сте достатъчно умен, за да стигнете до тях.
— Ще си опитам щастието някой ден.
Степлтън ме погледна учудено.
— За бога! Избийте тази мисъл от главата си — каза той. — Вашата гибел ще тежи на съвестта ми. Уверявам ви, че няма и най-малка вероятност да се завърнете жив. Аз мога да ходя там, защото съм запомнил цяла сложна система от ориентири.
— Чакайте! — извиках аз. — Какво е това?
Продължителен, нисък и неописуемо жаловит стон се разнесе над тресавището. Той изпълни простора, но въпреки това беше невъзможно да се каже откъде Идва. От глухо стенание той премина в силен рев и после отново заглъхна в печално, трептящо стенание. Степлтън ме погледна с особен израз на лицето.
— Странно място е това тресавище — каза той.
— Но какво е това?
— Селяните казват, че така вие Баскервилското куче, когато иска жертва. Аз и преди съм го чувал един-два пъти, но не така ясно.
Със сърце замръзнало от страх огледах широкото хълмисто поле, изпъстрено тук-таме със зелени тръстики. Нищо не трепваше над необятното пространство. Само два гарвана грачеха силно на една канара зад нас.
— Вие сте образован човек. Не вярвате на такива глупости, нали? — казах аз. — Как мислите, какъв е този странен звук?
— Блатата издават понякога особени звуци. Или тинята се сляга, или водата се покачва, или нещо друго.
— Не, не. Това беше глас на живо същество.
— Възможно е. Чували ли сте някога какъв звук издава блатната птица?
— Не. Никога.
— Това е много рядка птица, фактически вече изчезнала в Англия, но в тресавището всичко е възможно. Да, няма да бъда изненадан, ако открия, че това, което чухме, е гласът на някой последен представител на този род.
— Това е най-непонятният и странен звук, който съм чувал през живота си.
— Да, общо взето, това е малко тайнствено място. Погледнете ей този хълм. Какво е това според вас?
Целият стръмен склон беше покрит с двадесетина сиви каменни пръстени.
— Какво е това? Кошари ли?
— Не, това са жилищата на нашите почетни прадеди. Предисторическите хора са населявали гъсто тресавището и тъй като оттогава всъщност никой не е живял там, можете да намерите цялата домашна наредба точно такава, каквато са я и оставили. Ако сте любопитен да надзърнете вътре, ще видите дори и огнището и леглото на предисторическия човек. Липсват само покривите.
— Но това е цяло градче. Кога е било населявано?
— В ерата на неолита. Точният период не се знае.
— С какво се е занимавал тогавашният човек?
— Пасял е добитъка си по тези склонове, а когато бронзовият меч започнал да измества каменната брадва, той се е научил да добива калай. Вижте големия ров на противоположния хълм. Това е пак следа от неговата работа. Да, доктор Уотсън, около тресавището ще намерите много интересни неща. О, извинете за момент! Това е сигурно cyclopides.
Една малка мушица или молец прехвръкна над пътеката и Степлтън мигом се втурна да я гони с изключителна енергия и бързина. За мой ужас насекомото летеше право към мочурището, но моят познат не се спря нито за момент и подскачаше след него от бабуна на бабуна, като размахваше във въздуха зеления си сак. Сивите му дрехи и зигзагообразното му отривисто движение напред правеха и самия него приличен на някакъв огромен молец. Аз стоях и наблюдавах тази гонитба със смесица от възхищение от неговата изключителна пъргавина и страх да не би да изгуби почвата под краката си в това вероломно мочурище, когато внезапно чух шум от стъпки и като се обърнах, видях на пътеката близо до мен една жена. Тя беше дошла откъм тази посока, в която се виждаше облакът дим, подсказващ местонахождението на Мерипит хаус, но наклонът на местността я беше скривал, докато не бе дошла съвсем близо.