Думите на жената бяха много искрени и прозвучаха напълно убедително.
— Вярно ли е това, Баримор?
— Да, сър Хенри, до последната думица.
— Хм, не мога да ви обвиня за вашата преданост към жена ви. Забравете това, което казах. Идете си и двамата в стаята, а утре ще говорим по-подробно по този въпрос.
Когато излязоха, отново погледнахме през прозореца. Сър Хенри го беше отворил и студеният нощен вятър ни шибна в лицата. Далеч в тъмното пространство блещукаше все още жълтата точка.
— Чудя се на смелостта му — каза сър Хенри.
— Може би свещта е поставена на такова място, че да се вижда само оттук.
— Твърде е възможно. Колко далеч мислите, че е това?
— Струва ми се, някъде към Клефт Тор.
— На не повече от една-две мили оттук.
— Няма и толкова.
— Да, щом като Баримор носи храната там, значи не е много далеч. И този злодей чака сега край свещта. Каквото ще да става, Уотсън, ще отида да го хвана!
През ума ми беше минала същата мисъл. В края на краищата Бариморови не ни бяха доверили тайната си. Ние я изтръгнахме насила от тях. Този човек беше опасен за обществото, а за такъв безпощаден мерзавец няма нито съжаление, нито оправдание. Щяхме да изпълним един дълг, ако използувахме този случай, за да го върнем там, където ще бъде безвреден. Ако сега останехме със скръстени ръце, други щяха да платят за нашето нехайство. Степлтънови например можеха да бъдат нападнати някоя нощ и може би именно тази мисъл накара сър Хенри да се впусне в такова рисковано приключение.
— И аз ще дойда — казах аз.
— Тогава вземете револвера и се обуйте. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре, защото този приятел може да угаси светлината и да изчезне.
След пет минути бяхме навън, готови за път. Забързахме по тъмната алея сред глухото стена ние на есенния вятър и шумоленето на капещите листа. Нощният въздух бе наситен с влага и миризма на гнило. От време на време луната надникваше за миг иззад бягащите по небето облаци и щом навлязохме в тресавището, зароси слаб дъжд. Свещта все още гореше с равен пламък пред нас.
— Взехте ли нещо със себе си? — попитах аз.
— Имам един ловджийски камшик.
— Трябва да го приближим внезапно, защото казват, че бил отчаян смелчага. Ще го изненадаме, за да бъде в ръцете ни, преди да може да се съпротивява.
— Мисля си, Уотсън, какво ли би казал Холмс за това. Помните ли: „… в късна доба, когато силите на злото властвуват“?
Като че в отговор на думите му из мрачния простор на тресавището внезапно се надигна онзи странен вой, който вече бях чул край Гримпенското мочурище. Вятърът го носеше в нощната тишина: продължителен нисък стон, извисяващ се вой и след това печално замиращо стенание. Той прозвуча веднъж, после още веднъж и още, пронизителен, див и страшен, а въздухът затрепера от него. Баронетът се вкопча в ръката ми; пребледнялото му лице се открояваше в мрака.
— Боже мой! Какво е това, Уотсън?
— Не зная. Казват, че този вой се носел понякога над тресавището. Аз го чух един път и преди.
Воят замря и наоколо настана отново пълна тишина: Ние стояхме, напрегнали слух, но повече нищо не се чу.
— Уотсън — каза баронетът, — това беше кучешки вой.
Кръвта замръзна в жилите ми, защото в гласа му имаше трепет, издаващ ужаса, който изведнъж го беше обзел.
— Какво разправят за този вой? — попита той.
— Кои?
— Тукашните хора.
— О, това са невежи. Защо трябва да обръщате внимание на приказките им?
Аз се поколебах, но не можах да отмина въпроса.
— Кажете ми, Уотсън, какво казват те за това?
— Казват, че това е воят на Баскервилското куче.
Баронетът въздъхна тежко и замълча известно време.