— Не, сър.
— Тогава откъде знаете за него?
— Селдън ми каза, сър, преди седмица или повече. Той също се крие, но доколкото разбирам, не е каторжник. Не ми харесва това, доктор Уотсън. Казвам ви откровено, сър, не ми харесва! — извика той в неудържим порив.
— Чуйте ме, Баримор! Аз действувам изключително в интерес на вашия господар. Дойдох тук с единствената цел да му помогна. Кажете ми откровено какво именно не харесвате?
Баримор се подвоуми за момент, сякаш съжаляваше за избухването си или пък му беше трудно да изрази чувствата си с думи.
— Всички тези работи, които стават там, сър — извика той най-после, като махна с ръка към мокрия от дъжда прозорец, който гледаше към тресавището. — Има някаква мръсна игра тук, има някакви тъмни и подли кроежи! В това мога да се закълна! Ще бъда много радостен, сър, когато видя сър Хенри на път за Лондон.
— Но какво ви плаши толкова?
— Да вземем смъртта на сър Чарлз! Тя беше достатъчно злокобна въпреки всичко, което каза следователят. Послушайте нощем какви звуци се носят над тресавището! Никой не би минал там след залез слънце, та дори и пари да му давате. Ами този непознат, който се крие там и дебне, и чака! Какво чака той? Какво значи всичко това? Това значи нещастие за всеки, който носи името Баскервил, и аз ще бъда доволен, когато предам длъжността си на новите прислужници на сър Хенри и напусна Баскервил Хол.
— Но за този непознат… — казах аз. — Можете ли да ми кажете нещо за него? Какво казва Селдън? Разбрал ли е къде се крие и какво прави?
— Той го е видял един-два пъти, но онзи е хитър и предпазлив. Отначало Селдън го помислил за някой от полицията, но скоро разбрал, че този човек има някаква собствена цел. Доколкото Селдън е схванал, той е нещо като джентълмен, но какво прави там, не му било ясно.
— А къде живее?
— Според Селдън някъде из старите къщи по склона на хълма — каменните колиби, където са живели древните хора.
— Ами откъде взема храна?
— Селдън открил, че онзи си има едно момче, което се грижи за него и му носи всичко, от което се нуждае. Сигурно момчето ходи до Кумб Трейси за това, което му трябва.
— Добре, Баримор. Друг път може да поговорим още за това.
Когато лакеят си отиде, аз се приближих до тъмния прозорец и погледнах през замъгленото стъкло бягащите облаци и люлеещите се силуети на превитите от вятъра дървета. Нощта беше страшна дори в стаята, а как ли изглеждаше тя в каменната колиба сред тресавището? Каква ли страстна омраза трябва да гори в този човек, за да го накара да се спотайва в такова място и при такова време? И колко ли важна и сериозна цел преследва този мъж, за да се подхвърли на такова изпитание?
Изглежда, че там, в тази хижа сред тресавището, е скрит ключът на проблемата, която ме измъчва така болезнено. Кълна се, че ще направя всичко, което е по силите на един човек, и ще намеря този ключ, преди да мине и ден.
Глава XI
Човекът върху канарата
Откъсът от моя дневник, от който бе съставена последната глава, ни доведе до 18 октомври, т. е. деня, когато тези невероятни събития започнаха бързо да се приближават към тяхната страшна развръзка. Произшествията от следващите няколко дни са се врязали така дълбоко в паметта ми, че мога да ги разкажа, без да прибягвам до бележките, които водех тогава.
И така, започвам от деня, в навечерието на който установих два факта от голяма важност: първия — че мисиз Лаура Лайънс от Кумб Трейси е писала на сър Чарлз Баскервил и си е определила среща с него на същото място, където го е сполетяла смъртта, и при това в същия час, и втория — че скитащият се из тресавището човек се спотайва някъде из каменните колиби на хълма. След като имах тези два факта, аз чувствувах, че само липсата на съобразителност или кураж би ми попречила да хвърля известна светлина върху тези две загадки.
Предишната вечер нямах възможност да разкажа на баронета това, което бях научил за мисиз Лайънс, защото сър Хенри и докторът останаха да играят карти до късно. На закуска обаче аз го уведомих за своето откритие и го попитах дали би ме придружил до Кумб Трейси. Той веднага изрази желание да дойде, но като поразмислихме, видя ни се, че ако отида сам, ще имаме може би по-добър резултат. Колкото по-официална би била тази визита, толкова по-малко данни щяхме да получим. Оставих сър Хенри в Баскервил Хол не без угризение на съвестта и тръгнах за нови сведения.
Когато стигнах в Кумб Трейси, казах на Паркинс да се погрижи за конете, а аз се осведомих за дамата, която бях дошъл да разпитам. Не беше трудно да намеря къщата. Тя бе хубава и на централно място. Една прислужница ме въведе без много церемонии и когато влязох в гостната, дамата, която седеше пред пишеща машина „Ремингтън“, скочи и ме посрещна с любезна усмивка. Обаче щом видя, че съм непознат, усмивката й изчезна, тя седна отново и ме попита за целта на моето посещение.