Първото ми впечатление от мисиз Лайънс беше, че е рядко красива. Косата и очите й имаха един и същ приятен светлокестеняв цвят, а румените й страни, макар и обсипани с лунички, притежаваха онзи нежнорозов оттенък, който се крие в сърцето на жълтата роза. Първото впечатление, повтарям, беше възхитително. Но после се настроих по-критично. Имаше някаква изтънчена лукавост в това лице, нещо вулгарно в изражението, може би нещо сурово в очите, нещо безволево в устните и всичко това разваляше съвършената му красота. Но тези мисли, разбира се, ми дойдоха много по-късно. В първия момент съзнавах само, че се намирам в присъствието на една много красива жена, която ме попита за целта на моето посещение. До този миг още не бях разбрал напълно колко деликатна е мисията ми.
— Имам удоволствието да познавам баща ви — казах аз. Този увод беше нетактичен и тя веднага ми даде да разбера това.
— Нямам нищо общо с баща си — отвърна тя. — Не съм му задължена с нищо и неговите приятели не са и мои. Ако не беше покойният сър Чарлз и някои други добри хора, щях да гладувам и баща ми хич нямаше да го е грижа.
— Дойдох да ви видя именно във връзка с покойния сър Чарлз Баскервил.
Луничките се очертаха ясно на лицето й.
— Аз какво мога да ви кажа за него? — попита тя и пръстите й заиграха нервно по клавишите на машината.
— Вие го познавахте, нали?
— Вече казах, че дължа много на неговата доброта. Ако сега мога да се издържам сама, това до голяма степен се дължи на интереса, който той прояви към моята нерадостна съдба.
— Кореспондирахте ли с него?
Тя ме погледна бързо, с гневен пламък в светлокестенявите очи.
— Каква е целта на тези въпроси? — запита тя остро.
— Целта е да се избегне публичен скандал. По-добре е да ви ги задавам тук, отколкото тази работа да излезе навън.
Тя мълчеше, а лицето й беше много бледо. Най-после вдигна очи и сега в държането й имаше нещо дръзко и предизвикателно.
— Добре, ще отговарям — каза тя. — Какви въпроси имате?
— Кореспондирахте ли със сър Чарлз?
— Аз, разбира се, му писах един-два пъти, за да му благодаря за неговото великодушие и благородство.
— Помните ли датите на тези писма?
— Не.
— Срещали ли сте се някога с него?
— Да… веднъж или дваж, когато идва в Кумб Трейси. Сър Чарлз беше много скромен човек и предпочиташе да върши добрините си тихомълком.
— Но щом сте го виждали толкова рядко и сте му писали също така рядко, откъде е бил така добре запознат с вашите работи, та да ви окаже помощ, което, както казахте, е направил?
Отговорът на този забъркващ въпрос беше готов:
— Имаше още няколко джентълмени, които знаеха моята печална история и ми помагаха с общи сили. Един от тях беше мистър Степлтън — съсед и близък приятел на сър Чарлз. Степлтън беше също изключително добър към мене и чрез него сър Чарлз бе научил за моите работи.
Аз вече знаех няколко случая, когато сър Чарлз е правил благодеянията си чрез Степлтън, и затова този отговор ми се видя правдоподобен.
— А писали ли сте на сър Чарлз, за да искате среща с него?
Мисиз Лайънс отново пламна от гняв.
— Въпросът ви е много неуместен, сър!
— Съжалявам, мадам, но трябва да го повторя.
— Тогава моят отговор е „не“!
— А в деня на неговата смърт?
Червенината й се стопи мигновено и пред мене стоеше едно мъртвешко лице. Изсъхналите й устни не можеха да говорят и аз по-скоро видях, отколкото чух, едно „не“.
— Паметта положително ви изневерява — казах аз. — Бих могъл дори да ви цитирам един пасаж от вашето писмо. Ето: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата.“
Помислих, че беше вече припаднала, но с върховно усилие на волята тя се съвзе.
— Значи не съществуват джентълмени — въздъхна тя.
— Вие сте несправедлива към сър Чарлз. Той наистина е изгорил писмото, но понякога дори изгорено писмо може да се чете. Значи признавате, че вие сте го писали?
— Да, аз го писах — изкрещя тя, изливайки цялата си душа в поток от думи. — Аз го писах! Защо да отричам? Нямам причини да се срамувам от това! Исках да ми помогне. Вярвах, че ако поговоря с него, ще мога да спечеля помощта му и затова го помолих да се срещнем.
— Но защо в такъв час?
— Защото току-що бях научила, че на другия ден отива в Лондон и може да отсъствува с месеци. А по-рано не можех да отида, за което си имах причини.