(Простете едно малко прекъсване. Не, не е за реклама, а за да се удостовери, поне до известна степен, че този файл е изтеглен от интернетски сайт с име звучащо приблизително като „Без монитор точка ком“.)
От началото на тази история досега щастието беше все против мене, но как ми се усмихна то накрая! И вестителят на Фортуна не беше някой друг, а червендалестият, със сиви бакенбарди мистър Франклънд, застанал пред градинската си врата, която гледаше към пътя, по който карах.
— Добър ден, доктор Уотсън — извика той в необичайно за него добро настроение. — Ще трябва да дадете на конете малко отдих, а през това време влезте вътре да пием по чаша вино и да ме поздравите.
След това, което бях чул за отношенията му към дъщерята, чувствата ми към него съвсем не бяха приятелски, но бързах да изпратя в къщи Паркинс с кабриолета, така че случаят беше добре дошъл. Слязох и казах да предадат на сър Хенри, че ще се върна за обед. После последвах Франклънд в столовата му.
— Това е велик ден за мене, сър — един от големите празници в моя живот — извести той, като се кикотеше. — Ликвидирах две дела. Ще разберат сега тези наоколо, че законът си е закон и че тук има човек, който не се страхува да призове правосъдието. Утвърдих правото на път право през парка на стария Мидлтън! Точно през средата, сър, на сто ярда от самата му врата! Какво ще кажете за това? Ще ги научим ние тях, благородниците! Проклети да бъдат дано! Нека знаят, че не могат да тъпчат правата на обикновените граждани! Освен това забраних достъпа в гората, където хайманите от Фърнуърд устройват пикниците си. Тези дяволи, изглежда, смятат, че не съществува право на собственост и че могат да правят сборище, където искат, и да оставят след себе си празните бутилки и боклуците си. И двете дела са приключени, доктор Уотсън. И двете в моя полза. Не помня такъв щастлив ден от времето, когато пипнах сър Джон Морлънд за бракониерство, въпреки че стреляше в периметъра на собствения си развъдник.
— Но как направихте това?
— Проверете в съдебната архива, сър. Заслужава си да се прочете! „Франклънд против Морлънд“ — Съдебната палата в Лондон. Това ми струваше двеста лири, но аз спечелих!
— Имахте ли някаква полза от това?
— Никаква, сър, никаква! С гордост мога да кажа, че нямам никаква облага от тази работа. Аз действувам, воден единствено от чувството си за обществен дълг. Не се съмнявам например, че хората от Фърнуърд ще изгорят тази нощ моята чучула. Последния път, когато направиха това, аз казах на полицията, че трябва да спре тези срамни представления. Но полицейските органи в нашето графство, сър, се държат скандално и не ми осигуряват защитата, на която имам право. Случаят „Франклънд против Темида“ ще привлече вниманието на публиката. Аз им казах, че ще съжаляват за отношението, което имат към мене, и ето думите ми се сбъднаха.
— Как така? — попитах аз.
Лицето на стареца прие многозначително изражение.
— Аз мога да им кажа нещичко, което те умират да узнаят. Нищо обаче не може да ме накара да помогна на тези негодници по какъвто и да било начин!
Аз вече търсех предлог, под който да мога да се отърва от този дърдорко, но сега ми се дощя да чуя нещо повече. Познавах достатъчно опърничавия характер на стария грешник и знаех, че ако проявя особен интерес, това ще спре поверителните му словоизлияния.
— Без съмнение някакво бракониерство пак — казах аз с безразличен тон.
— Ха, ха, момчето ми! Работата е къде-къде по-сериозна. А какво ще кажете, ако това се отнася за каторжника в тресавището?
Аз подскочих:
— Да не искате да кажете, че знаете къде е той?
— Може и да не зная точно къде е, но съм съвсем сигурен, че мога да помогна на полицията, за да го пипне. Никога ли не ви е хрумвало, че единственият начин да се залови този човек е да се разбере откъде получава храна и да се проследи доставчикът?
Той беше толкова близо до истината, че на мен ми стана горещо.
— Не ще и съмнение — казах аз. — Но откъде знаете, че е именно из тресавището?
— Зная това, защото видях със собствените си очи този, който му носи храна.