— Холмс! — извиках аз. — Холмс!
— Излез — каза той — и внимавай, моля ти се, с револвера.
Аз се наведох, за да мина през ниския отвор. Холмс беше седнал на един камък и като видя учудената ми физиономия, в сивите му очи заигра весело подигравателно пламъче. Беше отслабнал, но имаше бодър жизнерадостен вид, а лицето му бе загоряло от слънцето и загрубяло от вятъра. Със спортния си костюм и каскета той не се различаваше от кой и да е турист из тресавището, но беше останал верен на своята котешка любов към чистотата. Беше така гладко обръснат и ленената му риза така идеално чиста, като че се намираше на „Бейкър стрийт“.
— Никога през живота си не съм се радвал така — казах аз, като стисках ръката му.
— И не си се учудвал толкова, а?
— Да, трябва да призная това.
— Но не само ти си учуден, уверявам те. Докато не стигнах на двадесет крачки от вратата, нямах представа, че си открил временното ми убежище, а още по-малко, че си вътре в него.
— Познал си следите ми?
— Не, Уотсън. Страхувам се, че не бих се наел да разпозная следите ти измежду всички други на света. Ако някога сериозно решиш да ме изиграеш, ще трябва да си смениш магазина за цигари, защото, щом видях угарката от цигара с надпис „Брадли-Оксфорд стрийт“, разбрах, че моят приятел Уотсън е някъде наблизо. Ще я видиш там до пътеката. Хвърлил си я без съмнение в сюблимния момент, когато си решил да атакуваш празната хижа.
— Съвършено вярно.
— Така си и мислех и понеже познавам твоето възхитително упорство, бях убеден, че стоиш вътре в засада с оръжие подръка и чакаш да се върне обитателят. Наистина ли ме мислеше за престъпника?
— Не знаех кой си, но бях решил да открия това.
— Прекрасно, Уотсън! А как разбра моето местонахождение? Сигурно си ме видял през онази нощ, когато преследвахте каторжника и аз бях така неблагоразумен, че допуснах луната да ме освети.
— Да, тогава те видях.
— И несъмнено си претърсил всички, докато си дошъл до тази, нали?
— Не. Твоят хлапак е бил забелязан и това ми послужи за указание къде да те търся.
— А, старият джентълмен с телескопа, положително! Когато най-напред видях обектива да блести на слънцето, не можах да разбера какво е това.
Той стана и надникна в колибата.
— Аха, виждам, че Картрайт е донесъл припаси. Какво е това листче? Аха, ти си бил в Кумб Трейси, нали?
— Да.
— За да видиш мисиз Лаура Лайънс?
— Точно така.
— Отлично! Нашите изследвания очевидно вървят по паралелни линии и като обединим резултатите, надявам се, че ще имаме достатъчно пълна представа за този случай.
— Радвам се от сърце, че те виждам, защото тази мистерия и отговорността, която поех, бяха вече твърде много за нервите ми. Но как си дошъл и какво правиш тук? Мислех, че си на „Бейкър стрийт“ и разрешаваш случая с шантажа.
— Точно това и исках да мислиш.
— Значи използуваш моята помощ, без да имаш доверие в мене — възкликнах аз с известно огорчение. — Мисля, че заслужавам по-друго отношение, Холмс!
— Драги приятелю, при разрешаването на този случай, както и при много други, твоята помощ е била неоценима за мене и ако ти се струва, че съм ти изиграл номер, моля те да ми простиш. Право да ти кажа, направих това отчасти заради тебе самия, защото прецених опасността, на която се излагаш, и това ме доведе тук, за да проуча работата лично. Ако бях със сър Хенри и тебе, ясно е, че щях да гледам нещата от същата гледна точка, от която ги гледате и вие, а пък и моето присъствие щеше да предупреди нашите опасни противници да стоят нащрек. Така аз можех да действувам свободно, което едва ли би било възможно, ако живеех в Баскервил Хол, и останах зад кулисите, готов да изляза на сцената в критичния момент.
— Но защо ме държеше в неведение?
— Ако ти знаеше всичко, това не би ни помогнало, а можеше и да бъда открит. Щеше да ти се прииска да ми кажеш нещо или със свойствената си любезност да ми създадеш някое и друго удобство, така че щяхме да рискуваме, без това да е необходимо. Доведох със себе си Картрайт (нали си спомняш момчето от куриерското бюро) и той се грижеше за моите скромни нужди — парче хляб и чиста яка. Какво повече е нужно на човек? А освен това зорките очи и бързите крака на Картрайт бяха неоценими за мене.
— Значи съм писал отчетите си напразно? — Гласът ми затрепера, като си спомних колко труд бях положил и каква гордост изпитвах, когато ги пишех.
Холмс извади от джоба си куп писма.
— Ето твоите отчети, драги приятелю, и мога да те уверя, че са прегледани много щателно. Бях уредил всичко така добре, че пътят ми се увеличаваше само с един ден. Поздравявам те горещо за трезвата мисъл и усърдието, което прояви при разследването на този изключително труден случай.