Ран Босилек
Бате Патилан
Патилански свещен огън
Драги ми Смехурко,
Ти си видял вече свещения огън, от Преслав пренесен. Той и при нас мина. Срещнахме го всички със радост и песен. Взехме си от него. Той и у нас пламна.
Но за други огън жадуваха наш’те сърца патилански.
Една сутрин свиках моята дружина.
— Патиланци — рекох, — посрещнахме всички свещения огън на цар Симеона. Сега наш ред иде. Трябва да запалим и нашия огън, та всеки да види свещения огън, що грее безспирно в сърца патилански, откак свят светува. Трябва да прославим и нашето царство. То е, както знайте, царство на царствата…
Данчо ме прекъсна:
— Бате Патилане, кой ти позлати устата за тез думи сладки! Туй, дето го казваш, още днес ще стане! Тичайте, другари! Облечете днеска най-скъпи премени! Ядене вземете! И отново тука всички се явете! Оттука ще тръгнем. В Пейков дол ще идем. Там е наш’то славно царство на игрите. Там трябва да стъкнем свещения огън. Оттам ще домъкнем пламнали главните!…
И дълго не мина, към Пейков дол тръгна нашата дружина. Мими ни подири. После и Татунчо, Козльо, Патарана. А най-отпред Сивчо славен марш засвири. Спряхме край гората сред китна поляна. Насъбрахме съчки. Изправи се Данка и ме заподканя:
— Бате Патилане, тържеството вече трябва да захване. Ти трябва да палнеш свещения огън и да кажеш слово. Всичко е готово.
Аз от джоб извадих очила на баба, суха трева стиснах, към Слънча посочих и тъй заговорих:
— О, слънчице ясно! Царю на царете! Твоят лик чаровен в душите ни свети. Ти живот и радост носиш на земята. Без тебе какво са цветята, децата и всичките други Божи животини? О, ти, слънце златно, огън запали ни! Патилански огън, който ще се пази за вечни години!
И аз срещу Слънча дигнах очилото. Подложих сеното. И светна връх него на Слънча окото. Сеното запуши. После се запали. И Гана го грабна, съчките подпали.
Пламна огън буен. Аз викнах високо:
— Патиланци верни, тоя свещен огън всеки да прескочи за радост и здраве! Отсега нататък той, където грейне, чудеса ще прави. Болни ще здравеят, стари ще младеят. Всички патиланци навред по земята весело ще скачат, ще тичат, ще пеят…
Цялата дружина огъня прескочи, повтори, потрети. Опърлихме малко новите премени. Но без туй не може. После Данчо рече: „А сега, другари, главните вземете и свещта в фенера вече запалете! Свещения огън да занесем вкъщи. Баба Цоцолана ще се понамръщи. Ала ще й мине. Бате Патиланчо слово ще й каже. И тя ще ни срещне с усмивка честита“.
Занесохме вкъщи свещения огън. Баба, щом ни зърна, сърдито попита:
— А бре, Патилане, туй чудо какво е?
Аз й отговорих:
— Бабо, не сърди се! Радвай се и смей се! Тук, в твоята къща, най-напред ще грейне свещеният огън, който подмладява и радост и здраве всекиму дарява. Не гледай тъй мрачно на наш’та премяна! А ни срещни вкъщи със лице засмяно! И не е зле, ако гостите гостиме. Тогава, о, бабо, както ще грей вечно тоя свещен огън, тъй и ний ще славим, докато живеем, твойто славно име!
Баба се усмихна. Посрещна ни в двора. И тозчас ни сложи народна трапеза. Събраха се хора, деца и големи. И бързаше всеки патилански огън от нас да си вземе за радост и здраве.
И на теб ще пратя, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Робинзон
Драги ми Смехурко,
От няколко дена сняг покри земята. После пекна и снегът по двора малко поомекна. Дойде без покана моята дружина и Данчо завика:
— Бате Патилане, от тоя сняг тука знаеш ли що може още днес да стане?
— Един човек снежен и голям, и страшен!
— Може, Данчо, може. И ще му наложим бабината шапка, дето пламна лани, когато играхме с тиквени фенери.
— За нос ще му сложим червена пиперка — обади се Ганчо.
А Дана добави:
— Бати Патилане, под човека долу пещера дълбока можем да направим. Ще влизаме вътре като Робинзона. Снегът, нали знаеш, лесно се дълбае.
— Пуста наша Дана, как така се сеща! — зарадва се Мика.
— На работа всички! — весело извиках. — Вземете лопати! Да направим Снежка и в снега под него — ледени палати!
Втурнаха се всички вкъщи, у познати.
Върнаха се скоро с големи лопати.
Цял ден се потихме: ринахме, лепихме, дълбахме, строихме. Надвечер човекът готов беше вече. Пещерата също. И Данчо тогава извика могъщо:
— Патиланци верни, всичко, що гласяхме, както трябва стана! Вижте пещерата — всички ни побира. Но сега ще трябва да я осветиме. Па не е зле, мисля, да й сложим име. Робинзон например. И той, както знайте, бил е патиланец.
— Прието, прието! — извикахме всички.