И пред мене тръгна баба Цоцолана. А Ганчо и Гана си взеха товара и влязоха с него. Графинята вкъщи ни срещна засмяна. Тя под ръка хвана баба Цоцолана. И влязохме всички в една светла стая с богата трапеза. А Ганчо и Гана към мен приближиха и това, що носят, с очи ми откриха. Таен знак им дадох и те под софрата тоя миг го скриха.
И графът пристигна. Тъй зарадван беше, че за късо време веселба се дигна. От сърце се смяхме малки и големи. Гощавката беше за чудо и приказ. После графът стана и тъй заговори:
— Скъпи мои гости, дванайсет години в таз страна живея, но за пръв път днеска тъй сладко се смея. И за пръв път тука, на тая трапеза, българска реч слушам. Слушам и говоря. И тя ми се струва тъй близка и мила. И аз се провиквам: „Да живей земята, що таквиз засмени деца е родила!“.
Баба Цоцолана бе се насълзила. Аз тогава станах и така подхванах:
— Скъпи домакини, и ний сме честити, че в тоя дом светъл с радост сме приети. Таз среща сърдечна не ще я забравим! Но сега да сръбнем пиво патиланско и за ваше здраве! Хайде, Ганчо, Гано, боза извадете! Ред дойде за нея. Без боза резлива веселба не бива.
Ганчо в миг извади шишетата скрити. И тозчас те бяха до капка изпити.
Веселбата трая до късна вечеря. През туй време графът за мойто изкуство нещо ми говори, но по това после надълго ще пиша.
Поздрав най-сърдечен!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Раздяла
Драги ми Смехурко,
Отново се срещнах с граф Перчиниани. Говорихме дълго. Най-после той рече:
— Слушай, Патилане! Златна ръка имаш. И нечуван майстор от тебе ще стане. Но поне година трябва да прекараш в далечна чужбина. Там ти ще научиш нови майстории. И бъднина светла ще ти се открие. След няколко дена аз в Париж отивам. Ела и ти с мене. Ще те препоръчам на най-голям майстор. При него ще учиш и ще си спечелиш пари за прехрана. За път аз ще плащам…
— Но, господин графе, аз не съм навикнал за мен друг да плаща.
— Зная, Патилане. Но ти няма дълго длъжен да останеш. Ще ми платиш всичко, що за теб похарча. Сега помисли си. И утре следобед отговор ще чакам.
Аз размислях дълго. Двоумих се много. Съветвах се баба и с мойта дружина. Най-после решихме — в Париж да замина.
Съобщих на графа. Почнах да се готвя. Ала ден не мина и друго подхвана моята дружина. Както ми се стори, баба Цоцолана към туй ги подстори. Тя първа захвана:
— А бре, Патилане, я недей отива! Тъй да си останем, както сме си сбрани. Ех, да знаеш само как мъчно и тежко без теб ще ми стане!… Я недей отива!
— Не, бабо, не бива. Дума дадох вече.
След нея пристигна Патиланчо Данчо и така ми рече:
— Бате Патилане, не може ли някак да не заминаваш. Мисли що ще стане с нашата дружина! Не е за ден, за два, а цяла година! Без тебе не можем. Я недей отива!
— Не, Данчо, не бива. Знаеш, че се врекох. Аз като замина, ти ще ме заместиш.
— Недей така дума. Ти ако заминеш, нашата дружина нищо не ще стори. Няма да са сладки смехът и игрите.
През туй време някой хлопна вън вратите. Влезе запъхтяна патилана Дана.
— Бате Патилане, няма да те пуснем, каквото да стане! Няма да оставиш нашата дружина! И какво ще правиш в таз пуста чужбина! Какво ще научиш? Нашите клиенти наши моди искат. Ти на тях си майстор. При тебе се стрижат най-видните хора! Не, недей отива!
Аз нищо не рекох.
В туй време дойдоха Алберто и Лора. И още не влязла, Лора заговори:
— Бате Патилане, много лошо стори, че вече се врече да идеш със татка. Какво ли ще правиш в чужбина далечна. Ние нали бяхме. Вярвай, там играта никак не е сладка! А тук каква радост дружно преживяхме! Не недей отива!
— Ах, Лоре, не бива! Честна дума дадох.
Така отговорих, ала вече сещах, че ми домиляват и баба, и Дана, и Данчо, и Гана, и Ганчо, и Панчо, и малката Мика, и Алберт, и Лора. Но какво да сторя? Патиланска дума назад се не връща. Затова добавих:
— Не, мили другари! Придумките вече вие оставете! Тежката раздяла с твърдост понесете! И да се приготвя вий ми помогнете!
Цял ден аз се готвих.
На другата сутрин пред влака се сбрахме. И графът пристигна. Един носач едър товара ми дигна. Внесе го при графа. Влязохме и ние. Сърцето ми почна тревожно да бие. Баба с глас заплака. И аз се разхълцах. Но някой извика:
— Слезте долу, моля! Вече тръгва влака!
Озова се долу моята дружина. Пък аз на прозореца ронех едри сълзи. Тогаз викна Мика:
— Бате Патилане, недей заминава!
И подеха всички:
— Недей ни оставя!
Аз разбрах веднага, че не ще изтрая. Но един прислужник затвори вратата. Звънецът удари. Но този миг Данчо ми хвана ръката. За Данча се пипна цялата дружина. Дърпа, не ме пуща. Пак звънец удари. Влакът бавно тръгна. Скочих през прозореца и рекох задъхан: