Тогаз се обади патилана Мика:
— Бате Патилане, когато се върнеш, донеси ми кукла, дето вика „кака“.
Моторът затрака. Докато се сетим и докато баба започне да плаче — грамадната птица тръгна по земята. После се издигна. Бате Патиланчо тогаз се подаде, шапката размаха и нещо извика… Но високо беше — нищо не разбрахме. Махахме и ние ръце, шапки, кърпи. Баба Цоцолана палтото съблече. И маха, и вика:
— Сбогом, сбогом, сбогом! Господ да те пази в оня край далечен!
Към автомобила тръгна натъжена нашата дружина. Ала баба рече:
— Чувствам се някак много уморена. Искам да почина. Да се поотбием ей в тая градина.
Ние се отбихме. Насядахме всички на широка пейка в главната алея. Срещу нас видяхме тръба с ръсалка. Дана скочи, взе я, към нас я насочи и на шега рече:
— Ей така се ръси. Дали да ви полея? Ала вода няма.
Още не изрече, градинарят пусна, без да знай, водата и тя ни забръска право в лицата. Баба се разсърди, но Дана й рече:
— Не сърди се, бабо! След сладка почивка и баня се прави, та да бъдем всички весели и здрави!
Поздрав най-сърдечен, драги ми Смехурко!
Твой приятел вечен:
Патиланчо Данчо