— Представям си.
— Но на мен си ми харесваше. Въздухът там сякаш галеше. Пътувал съм много, господин Никита, може би чак до далечна Индия…
— Не си ли сигурен докъде?
— Не съм. Не зная къде точно съм бил. Но знам, че там живеят рогати хора и едни, дето устата им е на корема. Прекарах седмици из безкрайни пустини, в степи, които се простираха докъдето ти стига погледът, и все се чувствах пленник на нещо, което надхвърляше въображението ми. А пък по нашите места, дори като вървиш в мъгла през гората, се чувстваш като в майчината си утроба, от нищо не те е страх, усещаш се свободен. А когато няма мъгла, пък си жаден, скършваш една ледена висулка от някой клон и после си дъхаш на пръстите, заради плюските…
— За какво плюскане говориш?
— Не казах „плюскане“. Вярно, вие тук тази дума не я знаете. Плюските излизат, когато ти замръзнат пръстите при голям студ, и сърбят, а ако ги разчешеш, боли…
— Говориш за тях, като че ли ти е било приятно…
— Студът е приятно нещо.
— Всеки си обича родното място. Карай нататък.
— Добре, значи някога там са били римляните, римляните от Рим, дето говорят латински, а не римляните, които вие сега казвате, че сте вие, които говорите гръцки, и които ние наричаме ромеи, или гърчоля, извинявай за думата. След това империята на тези римляни изчезва и в Рим остава само папата, и по цяла Италия се навъждат най-различни племена, които говорят различни езици. Хората от Фраскета говорят един, а съвсем наблизо, в Тердона, говорят друг. Когато пътувах с Фридрих из Италия, съм чувал много сладки езици, с които, ако направиш сравнение, нашият от Фраскета дори не е език, а мяза повече на кучешки лай, и никой не пише на него, защото там се пише още на латински. И затова, когато драсках този пергамент, бях може би първият, който се е опитвал да пише, както говорим ние. След това станах образован човек и започнах да пиша на латински.
— И какво си написал тук?
— Както виждаш, понеже живеех сред учени хора, знаех и коя година сме. Беше през месец декември на 1155-о лето Господне. Не знаех на каква възраст съм, баща ми казваше на дванайсет, майка ми — че съм на тринайсет, може би заради усилията да ме направи богобоязлив човек са й се видели повече. Във всеки случай, когато съм писал, трябва вече да съм наближавал четиринайсетте. От април до декември се бях научил да пиша. Стараех се много, с настървление, след като императорът ме взе със себе си, като се упражнявах при всички условия — на полето, в шатрата, облегнат на някоя разрушена стена. Най-често на дъсчици, а не върху пергамент. Вече бях свикнал да живея като Фридрих, който прекарваше най-много някой и друг месец на едно място, и то само през зимата, а през останалото време на годината беше все на път и всяка вечер преспиваше на ново място.
— Добре, но за какво си писал?
— В началото на онази година живеех още с баща си и майка си, няколко крави и една зеленчукова градина. Един тамошен монах ме беше научил да чета. Скитах се из гората и по полето, бях дете с богато въображение, виждах еднорози и в мъглата ми се явяваше — поне така казвах — свети Баудолино…
— Никога не съм чувал за такъв светец. Наистина ли ти се е явявал?
— Той е нашенски светец, бил е епископ на Вила дел Форо. А дали съм го виждал е друг въпрос. Господин Никита, големият проблем на живота ми е, че непрекъснато смесвам това, което виждам, с това, което искам да видя…
— Е, на мнозина се случва…
— Да, но при мен щом кажех, че съм видял еди-какво си или съм намерил писмо, в което е написано това и това (а можеше и сам да съм го написал), хората сякаш само това чакаха. Разбираш ли, господин Никита, когато кажеш нещо, което си си измислил, и хората те уверяват, че е точно така, в крайна сметка и ти започваш да му вярваш. И така, аз се скитах из Фраскета и виждах светци и еднорози в гората, и когато срещнах императора, без да знам кой е, и му заговорих на неговия език, му заявих, че свети Баудолино ми е казал, че той ще завладее Тердона. Казах го, за да му доставя удоволствие, но на него му изнасяше да го разкажа на всички, и най-вече на пратениците от Тердона, и така те се убедиха, че и светците са срещу тях, и затова той ме откупи от баща ми, който беше доволен не толкова заради дребните пари, които получи, колкото за това, че ще храни една уста по-малко. И така животът ми се промени.