Выбрать главу

Клифърд Саймък

Бавачките

Първата училищна седмица приключи. Джонсън Дийн — управител на гимназията „Милвил Хай“, седеше зад бюрото си, наслаждавайки се на покоя и удовлетворението си през късния петъчен следобед.

Покоят бе сразен от треньора Джери Хигинс. Той влезе с гръмотевична стъпка в офиса и тежко отпусна мускулестата си, русокоса фигура на един стол.

— Е, тази година футбол няма да има — рече сърдито той. — Можем направо да бъдем отписани.

Дийн бутна настрани писмените работи, над които работеше и се облегна назад върху облегалката на стола. Слънчевите лъчи, нахлуващи през западния прозорец, превърнаха посребрената му четинеста коса в нещо като ореол. Бледите му, набръчкани и пронизани от сини вени длани, пригладиха избледняващия ръб на неговите вече избледнели панталони.

— Какво има сега? — попита той.

— Става въпрос за Кинг и Мартин, мистър Дийн. Те няма да играят тази година.

Дийн съчувствено зацъка с език, но някак кухо и неискрено, сякаш тази работа не му беше много по сърце.

— Чакайте да видя — рече той. — Ако не ме лъже паметта, тези двамата бяха много добри миналата година. Кинг беше нападател, а Мартин полузащитник.

Хигинс избухна в справедлив гняв.

— Някой някога да е чувал за полузащитник, който решава, че повече няма да играе? И не е просто обикновено момче, а едно от най-добрите! Миналата година участва във всички срещи и беше най-добрият!

— Вие разбира се сте говорили с тях, нали?

— Паднах на колене пред тях — рече треньорът. — Питах ги, дали не искат аз да си загубя работата. Питах ги дали пък вие не сте против мене. Казах им, че постъпват нечестно спрямо училището. Казах им, че отборът ще се разпадне без тях. Не ми се изсмяха в лицето, но…

— Никой не би ви се изсмял — прекъсна го Дийн. — Тези момчета са джентълмени. Всъщност всички младежи в гимназията…

— Те са банда префърцунени госпожици! — беснееше треньорът.

— Въпрос на мнение — рече тихо Дийн. — И аз съм имал моменти, когато не съм отдавал онова значение на футбола, което би трябвало.

— Но това е друго — възрази треньорът. — Когато човек порасне, естествено е да загуби известен интерес. Обаче те са деца. Това просто не е здравословно. Тези млади хора би трябвало да излизат навън и да трамбоват нагоре-надолу из игрището. Всички младежи би трябвало да имат силно желание да се състезават. А дори да нямат, съществува материалната страна. Един изтъкнат футболист има възможност, когато отиде в колеж, да…

— Нашите деца не се нуждаят от атлетическите субсидии — каза малко остро Дийн. — Повечето от тях са стипендианти.

— Ако имахме повече хора, за да избираме — хленчеше Хигинс, — Кинг и Мартин нямаше да са толкова важни. Нямаше да печелим много често, но щяхме да имаме отбор. Обаче какво е сега… разбирате ли, мистър Дийн, че с всяка година все по-малко излизат на игрището? В момента хората едва ми стигат…

— Вие сте говорили с Кинг и Мартин. Сигурен ли сте, че няма да променят решението си?

— Знаете ли какво ми казаха?! Казаха ми, че футболът пречел на учението им!!!

Хигинс така произнесе думите, сякаш ставаше въпрос за отявлена ерес.

— Предполагам тогава — рече Дийн, развеселен, — че ние просто трябва да приемем факта.

— Но това не е нормално! — протестира треньорът. — Няма такива деца, които да мислят повече за учение, отколкото за футбол. Няма деца, които толкова да са отдадени на книгите…

— Има — рече Дийн. — Има много! Точно тук в Милвил. Трябва да погледнете средния успех от последните десет години, ако не вярвате.

— Това, което не разбирам, е, че те се държат не като деца, а като възрастни. — Треньорът поклати глава, сякаш за да каже, че изобщо нищо не проумява. — Такъв резил! Само да можеха някои от тези дънгалаци да дойдат на игрището, щяхме да създадем голям отбор.

— Тук също — вметна Дийн, — ние създаваме мъже и жени, с които Милвил в бъдеще доста ще се гордее.

Треньорът се изправи, ядосан.

— И един мач няма да спечелим! — предупреди той. — Дори „Бегли“ ще ни бият!

— Това е нещо, което няма много да ме разтревожи — отбеляза философски Дийн.

Той остана седнал зад бюрото си, заслушан в кухото отекване на стъпките на треньора, които затихваха надолу по коридора.

Чуваше също пляскането и бръмченето на портиарския спомагателен механизъм, който миеше стълбите. „Къде ли е Стъфи?“, зачуди се Дийн. „Сигурно пак се е запилял някъде.“ При наличието на всички стъргалки, миячки, бърсалки и всякакви други механични изобретения, на Стъфи му оставаше много свободно време. Обаче на младини той бе свършил доста работа — не сядаше от тъмно до тъмно. Бе първокласен портиер!