Изабел пристъпи към дневната.
— Детектив Халинджър? Всичко наред ли е? Кейт каза, че сте обяснили на Дилън, че просто уточнявате някои подробности. Няма нещо обезпокоително, нали?
— Казах ти, че всичко е наред — намеси се Кейт.
— Кейт помага на детектива за разследването — обади се Дилън. — Няма за какво да се безпокоиш, Изабел.
— Точно така — потвърди Нейт.
— Спри вече да се тревожиш — нареди Кейт.
— Как да не се тревожа? Като ти е тръгнало на инциденти…
Кейт не й даде време да се развихри на тази тема.
— Детектив Халинджър иска чаша студен чай.
— Така ли? Ей сега ще му донеса.
Кейт я последва в кухнята.
Когато се върна при мъжете, Дилън правеше различни предложения на Нейт. Кейт се запъти към канапето, където седеше Дилън, но реши, че е по-добре да остане на разстояние, и се настани на един стол.
— Нали разбирате защо предпочитам Кийра и Изабел да не знаят за това? — попита тя. — Те заминават от Силвър Спрингс утре сутрин.
— Дилън ми обясни, съгласен съм — каза Нейт. — Засега няма да разгласяваме това.
Изабел донесе студения чай, подаде го на Нейт и после му каза, че е било удоволствие, че са се срещнали, и им пожела лека нощ. Тя шокира Кейт, като целуна Дилън по бузата.
— Надявам се да поостанеш в Силвър Спрингс.
— Благодаря за чая, Изабел. Много мило, че се сети — провикна се Нейт, когато тя вече бе до вратата.
Изабел се усмихна, грейнала от удоволствие.
— Не е нужно да стоиш като затворник горе цяла вечер — каза й Нейт, като си мислеше, че тя се оттегля, за да ги остави да говорят на спокойствие.
— О, аз трябва да проведа няколко разговора.
— Да ви преведа — засмя се Кейт. — Сега ще говори по телефона часове наред.
Нейт изчака Изабел да се отдалечи достатъчно и каза:
— Много е сладка. Напомня ми за първото ми гадже, Мерибет Дърстуейлър. — Той поклати глава и се ухили. — Разби ми сърцето. — После отново стана сериозен и се върна към въпросите, които обсъждаха. — Добре, Кейт. Каза, че не си била в града достатъчно дълго. — Той прелистваше бележника си, за да открие празна страница.
— Точно така.
— Значи не би трябвало да е трудно да възстановим какво си правила, къде си ходила, с кого си говорила…
Кейт мислеше, че ще може лесно и бързо да му разкаже какво е правила от завръщането си в Силвър Спрингс. Не очакваше това да й отнеме повече от десет-петнайсет минути.
Оказа се, че й отне повече от час. Нейт все я караше да се връща и да обяснява отново. Даваше си сметка, че той се надява тя да си спомни още някой факт, който да му даде нещо, за което да се хване.
Нямаше такъв късмет. Единственото необичайно нещо бе историята с Рийс.
После Нейт започна да я разпитва за фирмата й. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да му каже в какво финансово блато се е озовала. Той много се заинтригува от условията на заема.
— Не изглеждаш много разстроена — отбеляза Дилън.
— Бях разстроена… отначало. Нямах представа, че майка ми…
— Да?
Трудно й беше да изрече нещо, което да създаде у Дилън негативно мнение за майка й.
— … е била в толкова трудно положение. Била съм твърде небрежна, щом не съм забелязала колко е закъсала. Освен това вярвам, че когато е теглила заема и е заложила всичките си активи, не е осъзнавала, че един от тях е фирмата ми.
— Какво смяташ да правиш? — попита Дилън.
Сега, след като имаше време да обмисли ситуацията, тя набеляза няколко варианта за действие. Не ги изброи, а просто каза:
— Ще направя някои промени и ще се справя. Имам около три седмици, това е предостатъчно време.
Нейт й зададе още няколко въпроса, после й благодари за помощта.
Дилън излезе с него и двамата си приказваха на алеята още десет минути. После Дилън отиде до колата, която беше наел, и извади чантата си от багажника. Кейт задържа вратата, докато той влезе.
— Къде ще спя? — попита. Заключи вратата зад себе си и се отправи към стълбите.
— Сам.
— Ясно.
Той пусна чантата си, стисна ръката й и я дръпна в дневната. Пусна я, но въпреки това почти я притисна в ъгъла, като се приближаваше все повече към нея.
— Какво ти става? И дори не се опитвай да се престориш, че не разбираш за какво говоря.
Когато поискаше, той можеше да бъде много заплашителен. Погледът му ставаше страховит.
— Просто… ми е… трудно… след Бостън — смотолеви тя.
— Защо?
— Защо? Защото ме побъркваш.
— Кейт, говори разбираемо. В какъв смисъл те побърквам?
— Тук си — прошепна тя. — А не би трябвало да бъдеш. В Бостън… онази вечер, когато се появи да ми правиш компания и аз ти се нахвърлих, почти ти се метнах на врата…