Не се наложи Роджър да чака дълго. Вдигна глава към виещата се стълба точно когато един млад мъж се появи на горната площадка. Беше в безупречен тъмен костюм, снежнобяла риза и вратовръзка. Нито се представи, нито се ръкува с Роджър. Просто каза:
— Господин Макена, ще ме последвате ли, ако обичате?
Той последва асистента по стълбите и после по един коридор, който ги отведе до просторния външен офис на адвоката. Килимът беше дебел, мебелите — тапицирани с плюш, а картините на стените очевидно бяха оригинали.
Всичко говореше за големи пари и Роджър се впечатли. Въпреки че никога не бе срещал адвоката на чичо си, той използва само малкото му име, когато попита:
— Къде е Андерсън?
— Господин Смит ще дойде след минутка. Да ви предложа ли нещо за пиене, докато чакате?
Роджър си поръча бърбън и когато асистентът тръгна, за да му го донесе, извика след него:
— Направо донеси бутилката. С братята ми ще искаме да… — Той се усети, преди да каже „отпразнуваме“, и замени думата с „вдигнем тост в памет на чичо ни“.
Брайс пристигна в офиса след няколко минути. Забеляза подноса на ниската масичка и си наля питие. Имаше и кофичка с лед, но той не му обърна внимание. Отпи продължително, въздъхна и най-после кимна на брат си.
Не бяха се виждали от шест месеца и Роджър се шокира от промяната. Оскъдната плът сякаш висеше от тялото на Брайс. И манекените имаха повече тлъстини от него. Очите му бяха жълтеникави, а кожата му — пепелява. Цироза помисли си Роджър. — Ясно и просто.
— Доста време не сме се виждали — каза Роджър.
— Да — съгласи се Брайс. — Кога беше последният път?
— На рождения ден на чичо Макена.
— Вярно.
— Как си, Брайс?
Брат му веднага премина в защита.
— Отлично. Защо ме питаш? Не изглеждам ли добре? — Смееше ли да му каже истината?
— Чух, че…
— Какво си чул?
— Ванеса спомена, че не си добре.
— Жена ми не знае какво говори.
Роджър сви рамене. Ако Брайс не искаше да признае, че черният му дроб отиваше по дяволите, той нямаше да спори с него.
— Тя изнесе ли се вече? Последния път, когато говорихме, ти ми каза, че те заплашва да се изнесе.
Брайс си наля още едно питие, преди да отговори.
— Отделни спални, отделен живот. Но не се тревожи за Ванеса. Не е лишена от нищо. Някой се грижи за нуждите й от няколко месеца. Тя мисли, че не знам, но я чувам, когато си уговаря срещите с него късно вечер. Не я виня — добави той. — Това, изглежда, устройва и двама ни. Факт е, че и двамата сме прекалено мързеливи, за да променим нещо, а ако тя ме напусне, ще изтърве удоволствието да ме тормози да спра да пия.
— Ако се опитва да те накара да спреш пиенето, сигурно още я е грижа за теб.
— Тя ме обича по своя си извратен начин. Ами ти, Роджър? Как я караш?
— Имам големи планове — каза той. — Инвестиции — добави важно, като се молеше Брайс да не започне да разпитва за подробностите. Измисляше нещата в движение. — Ще направя някои промени в живота си.
Брат му не изглеждаше заинтересован от бъдещето му.
— Говорил ли си с Юън напоследък?
— Да, неотдавна. — Не спомена, че се срещнаха в един бар, за да вземе пистолета. Брайс винаги се държеше толкова високомерно и Роджър беше убеден, че по-големият му брат ще го изгледа с презрение, ако научи за пистолета, а това ще доведе до неизбежен спор. Брайс беше пиян, но въпреки това се държеше снобски.
— С какво се занимава той? — попита Брайс. Всъщност не му пукаше. Просто запълваше времето, докато чакаха адвоката да започне шоуто.
— Не ми каза нищо за себе си.
— Още ли се занимава с бодибилдинг?
— Не го питах. Предполагам, че да.
— Като говорим за вълка…
Братята се обърнаха едновременно, когато Юън влезе. Брайс го поздрави с вдигната чаша.
Роджър си помисли, че Юън изглежда по-як от всякога. Имаше наситен тен, резултат от слънчевите бани в клуба. От кръста надолу беше слаб, но гърдите и бицепсите му бяха огромни.
Най-малкият брат обаче не бе облечен подходящо. Носеше кафяв спортен панталон, купен с намаление в някой универсален магазин, и плетена риза с къс ръкав, която изглеждаше залепена за гърдите му. Юън изобщо не искаше да порасне. Очевидно толкова се е наслаждавал на дните си в колежа, че продължаваше да се облича като студент.
Роджър се запита дали Юън и вдетинените му приятелчета още се замерят с желирани бонбони, но не го изрече гласно. И най-дребното нещо можеше да накара Юън да избухне, а днес Роджър не бе в настроение да търпи изблиците му.
Юън успя да се държи учтиво около трийсет секунди.
— Радвам се да ви видя и двамата. — Преди Брайс и Роджър да успеят да отговорят, сбърчи нос и попита: — Кой от вас вони така?