— Трябва да е Роджър — обади се Брайс. Преди Роджър да възрази, Брайс продължи:
— Никотинът се е пропил в порите му, а димът — в дрехите. Наистина е време да се откажеш от този мръсен навик, Роджър.
И ръкавицата беше хвърлена.
Ванеса влезе насред кавгата. Беше облечена в бледосив копринен костюм с панталон, който й стоеше много добре. Ванеса бе жена, свикнала да се обръщат след нея навсякъде. Носеше гарвановочерната си коса на кок, както можеше да го направи само жена, уверена в красотата си.
— И това ако не е очарователно семейно събиране — каза тя саркастично. Бързо се отдели от братята, погледна часовника си и попита: — Всички сме тук. Къде е адвокатът?
Брайс също погледна часовника си и отвърна:
— До един часа има още десет минути.
Ванеса опита да отвори вратата към вътрешния офис. Беше заключена.
— Очевидно не иска да му тършуваме в документите — отбеляза тя.
— Не може да ни кара да чакаме. Това е скандално — измърмори Роджър. — Този човек няма да обслужва моя дял от парите, обещавам ви.
— Колко мислиш, че има? — попита Брайс.
— Милиони — отвърна Роджър.
— Това не отговаря на въпроса. Колко милиона? — искаше да знае Юън.
— Предполагам, че са към шейсет — каза Брайс.
— Доста смело предположение — вметна Юън.
— Няма смисъл да гадаем — прекъсна ги Ванеса.
Юън я погледна.
— Ти защо си тук?
— Вие двамата никога не сте се погаждали — каза Роджър, сякаш току-що бе открил това.
— Меко казано — отвърна Юън. — Презирам я. Нейната престорена святост. Тя е сноб и не я понасям.
— Чувството е взаимно — отвърна Ванеса.
— Повтарям, защо си тук? — попита Юън отново.
— И двамата с Брайс получихме писма.
— Но не можа да дойдеш в една кола с мъжа си?
— Бях на събрание в съвета по изкуствата. Говореше се за култура, така че ти не би разбрал нищо.
Снизхождението й го вбеси. Той се обърна към Брайс и попита:
— Как по дяволите я издържаш?
Брайс се усмихна на жена си.
— По-точно въпросът трябва да е как тя ме издържа?
— О, моля те. Още преди години стана досаден със самокритиките си — изсумтя Юън.
Ванеса се отърва от още някоя саркастична забележка от Юън, защото Андерсън Смит влезе в стаята, следван по петите от асистента си.
Маниерите на адвоката бяха спокойни и овладени. Без да каже и дума, той призова за вниманието им и го получи. Представи се, представи и Терънс и се ръкува с всички, като започна от Ванеса.
Беше доста възрастен джентълмен и определено с харизма. Тя го гледаше как въздейства като с вълшебна пръчка на братята и бе едновременно очарована и развеселена, защото изведнъж и тримата започнаха да се държат по най-добрия възможен начин.
Терънс отключи вратата и един по един всички влязоха в кабинета.
Роджър забеляза видеоуредбата и попита:
— Това пък за какво е? Филм ли ще гледаме?
— Не бих го нарекъл филм — отвърна Андерсън. — Моля, настанете се удобно. Ще започнем след няколко минути.
— Защо не започнем веднага? — попита Юън.
Андерсън отиде до вратата на кабинета си, затвори я и отговори:
— Още не всички са пристигнали.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Дилън се увери, че не ги следят, и когато наближиха Савана, се отдели от магистралата и мина по по-малко натоварени пътища до града.
За нула време се загуби по улиците, но тъй като бе от семейство Бюканън, в никакъв случай не можеше да си го признае или да помоли някой да го упъти. Кейт го запозна с някои факти от историята за Савана — „сестрата“ на Чарлстън, и не обръщаше внимание на пътя, по който минаваха.
— Наричат Савана „Перлата на Юга“ — каза тя. — Но ти навярно знаеш това.
— Аха.
— Слушаш ли ме?
— Разбира се. Ти си перла.
— Не, Савана е перла.
— Да — съгласи се той. — Но ти също, краставичке.
Тя се отказа от опитите да го образова, извади телефона си и провери за съобщения.
Дилън още не бе успял да се ориентира. Беше сигурен, че вече два пъти е минал покрай един и същи парк.
Постоянно караше на запад. След две-три пресечки спря, за да пусне няколко пешеходци да пресекат, и случайно погледна номера на вратата на съседната сграда.
Виж ти, намираха се, точно където трябваше да бъдат.
Офисът на адвоката бе на един голям площад, в средата на който имаше парк. В центъра му се издигаше паметник на един от почитаните граждани на Юга, който стоеше на висок пиедестал и гледаше към алеите и пейките в парка. Огромни дъбове, покрити с мъх, хвърляха дебели сенки.
Всички сгради бяха долепени една до друга. Някога са принадлежали на първите граждани на Савана. Някои още бяха жилищни домове, но други бяха обновени и преустроени и се вписваха в урбанистичната смесица от офиси, галерии и ресторанти.