Напипа вляво стената и плъзна леко по нея ръка, докато вървеше крадешком напред. Усети под дланта си рамките на две врати и накрая стигна при една, изпод която на тънка линия се процеждаше жълта светлина. Стоя известно време пред нея и надал ухо, чу отвътре шумолене — някой се движеше, после тишина. Поизчака още малко, после се отдръпна, стисна юмрук и почука два пъти по вратата. Отново чу шумолене на дреха и леките стъпки на боси нозе по пода. Вратата се открехна няколко сантиметра, Андрюс не видя друго освен жълтата светлина, която усети по лицето си. Много бавно вратата се отвори още малко и той съгледа Франсин като силует в светлината отзад — с едната ръка държеше края на вратата, а с другата бе стиснала при яката пеньоара, който падаше свободно чак до глезените й. Андрюс продължи да стои сковано, без да се помръдва, и зачака Франсин да каже нещо.
— Ти ли си? — попита тя след доста време. — Уил Андрюс?
— Да — потвърди той, още стоеше сковано и неподвижно.
— Мислех те за мъртъв — пророни Франсин. — Всички те мислеха за мъртъв. — Но и тя не се отдръпна от вратата. Андрюс стоеше смутен пред нея и пристъпваше от крак на крак. — Влез — подкани тя. — Не исках да те държа отвън.
Той влезе в стаята — мина покрай Франсин и след като застана в края на протрития килим, чу, че вратата отзад се затваря. Обърна се, но не погледна направо Франсин.
— Дано не съм те притеснил — рече й. — Знам, късно е, но се върнахме само преди няколко часа и исках да те видя.
— Добре ли сте всички? — попита Франсин, след като се приближи и се взря в светлината в него. — Какво се е случило с теб?
— Добре съм — отвърна Андрюс. — Снегът ни откъсна горе в планината, наложи се да презимуваме там.
— А другите? — поинтересува се Франсин.
— И те — отговори Андрюс. — Всички с изключение на Шнайдър. Той загина на връщане, докато прекосявахме една река.
Сякаш без желание вдигна очи и я погледна. Дългата й руса коса беше сплетена на стегната плитка и отпред бе пригладена по главата, от умората в края на очите й се бяха врязали няколко ситни бръчици, бледите й устни бяха леко отворени и под тях се виждаха доста големите й зъби.
— Шнайдър — повтори тя. — Онзи, едрият, който ми говореше на немски.
— Да — потвърди Андрюс. — Това беше Шнайдър.
В стаята уж беше горещо, а Франсин потрепери.
— Не ми харесваше — каза тя. — Но не е хубаво, че е загинал.
— Да — съгласи се Андрюс.
Тя тръгна из стаята, като прокарваше пръсти по дърворезбата отзад на дивана и редеше неспокойно дребните вещи по масата до него. Току поглеждаше Андрюс и му се усмихваше озадачено. Андрюс следеше внимателно движенията й, без да казва нищо — едвам дишаше.
Франсин се засмя гърлено, сетне прекоси стаята и дойде при него на вратата. Докосна го по ръкава.
— Ела на светло, за да те видя по-хубаво — подкани и го подръпна за ръкава на ризата.
Андрюс се остави тя да го заведе при масата пред червения диван. Франсин се взря внимателно в него.
— Не си се променил много — каза му. — Лицето ти е по-мургаво. Възмъжал си. — Хвана го с две ръце за китките и ги обърна с дланите нагоре. — Ръцете ти — пророни тъжно и прокара леко пръсти по едната. — Сега са корави, помня, че бяха меки.
Андрюс преглътна.
— Ти ми каза, че когато се върна, ще бъдат корави. Помниш ли?
— Да — потвърди Франсин. — Помня.
— Беше много отдавна.
— Да — рече жената. — Цяла зима те мисля за мъртъв.
— Съжалявам — отговори Андрюс. — Франсин… — Той замълча и погледна надолу към лицето й. Светлосините й очи, големи и прозрачни, чакаха какво ще й каже. Той стисна пръсти около дланта й. — Исках да ти кажа… Цяла зима, докато бяхме откъснати от снега, си мислех за теб.
Франсин не отвърна.
— Как съм те оставил онази нощ — продължи Андрюс. — Искам да знаеш, ти нямаш никаква вина… виновен съм аз. Исках да го разбереш.