Тя прошепна насън дума, която Андрюс не разбра, усмихна се, задиша дълбоко и се понамести до него.
Макар и да не искаше да допуска тази мисъл, Андрюс знаеше, че и той като Шнайдър ще я изостави, ще си продължи по пътя, въпреки че за разлика от Шнайдър ще си мисли, ще си спомня за нея, пък било то и по начин, който не можеше да предвиди. Щеше да я изостави и нямаше да я познава, никога нямаше да я опознае. Сега мракът в стаята бе почти пълен, Андрюс едвам виждаше лицето на Франсин. Плъзна в тъмнината, с отворени очи ръка надолу по китката й, докато не намери дланта й, и притихна, както лежеше до нея. Помисли си за мъжете, познали глада и плътта й така, както ги бе опознал и той, без да научи нищо друго, помисли си за тях без огорчение. В мрака те бяха безлики, мълчаха и като него лежаха и дишаха спокойно. След доста време, както държеше леко ръката на Франсин, Андрюс заспа.
Събуди се рязко, не знаеше какво го е изтръгнало от съня. Премига в мрака. В другия край на стаята, при закрития с перде прозорец проблясваше слаба светлина, която ту изчезваше, ту се появяваше отново. В стаята проехтя вик, приглушен от разстоянието, по улицата навън изчаткаха копита на кон. Андрюс се надигна от леглото и тръсна рязко глава. Откъм улицата като взрив отново се чуха превъзбудени гласове, по дъсчения тротоар затропаха тежки обуща. Той намери в тъмното дрехите си и се облече припряно, заслуша се и за други звуци, чу равномерното невъзмутимо дишане на Франсин. Излезе бързо от стаята и след като затвори полека вратата, тръгна на пръсти по тъмния коридор към стълбищната площадка отвън.
На запад, по посока на реката над ниските сгради в Бъчърс Кросинг се виждаха пламъци, извисили се в мрака. За миг Андрюс стисна невярващо перилата на стълбището. Пожарът бушуваше в бараката на Макдоналд. Раздухван от силния вятър от запад, той осветяваше горичката високи тополи от другата страна на пътя така, че светлосивите стволове и наситенозелените листа се открояваха ясно в тъмнината наоколо. Пожарът озаряваше и собствения си пушек, нагънал се нагоре на дебели черни върви — вятърът го подхващаше и го носеше назад към града и до ноздрите на Андрюс достигаше силна лютива миризма. Суматохата долу нахлу в спокойствието му, той забърза по стълбището, препъна се в дъските на тротоара и хукна по прашния път към пожара.
Веднага след тополовата горичка, още на мястото, където оставените от каруците коловози свръщаха от пътя, Андрюс усети как го блъсва горещината на огромния огън. Той спря там, при еднаквите дъги вдлъбната пръст, които се виждаха ясно в жълтеникавочервеното сияние на пламъците, от тичането се беше запъхтял, но още не се беше разсънил от дълбокия сън. Около горящата барака на широк грапав полукръг се бяха пръснали петнайсетина-двайсет души, дребни, застинали и откроени на фона на огромното зарево. Кой сам, кой на групи от по двама-трима, те само гледаха, не викаха и не се движеха, в нощната тишина ехтеше единствено плътният силен пукот на пламъците, сенките на мъжете отзад мърдаха само от мощните тласъци на пожара. Андрюс разтърка очи, които смъдяха от леката мараня, спуснала се от нагънатия като въжета дим, и се завтече към насъбралите се хора. Щом наближи, се видя принуден да извърне лице в обратната посока, толкова силна беше горещината, и се блъсна в една от групичките, при което събори един от зяпачите. Човекът не го погледна, устата му беше отворена, очите му бяха приковани към огромния пожар със зарево, което подскачаше по лицето му и го обагряше в наситените променливи оттенъци на червеното.
— Какво се е случило? — ахна Андрюс.
Очите на мъжа не помръднаха, той не отговори, само поклати глава.
Андрюс огледа един по един мъжете и не видя познати. Тръгна от човек на човек, като се взираше в лицата — изкривени маски в туптящата светлина.
Когато стигна при Чарли Хоуг, едвам го позна — той се бе свил от жегата и светлината и едновременно с това беше приклекнал като за скок. Беше зяпнал от изумление, сякаш се канеше да изкрещи ужасен или въодушевен, широко отворените му очи сълзяха от пушека и не мигаха. Андрюс видя в тях смаленото отражение на пожара и изпита чувството, че той едва ли не пламти някъде дълбоко в тях.
Сграбчи за раменете Чарли Хоуг и го разтърси.
— Чарли! Какво се е случило? Как е избухнал?
Чарли Хоуг се изплъзна от ръката му и се стрелна на няколко крачки встрани.
— Остави ме на мира — изграчи той, все така втренчен право напред. — Остави ме на мира.
— Какво се е случило? — повтори Андрюс.
Чарли Хоуг се обърна за миг към него, така че беше с гръб към огъня, в сянката на веждите очите му бяха помръкнали и празни.