Андрюс се усмихна.
— Да, господине.
— Не ги обича ловците — подметна Милър. — И ловците не го обичат.
— Защо?
Милър сви рамене.
— Те вършат работата, той прибира парите. Смятат го за мошеник, той пък ги смята за глупаци. Как да ги вини човек, и те, и той са прави.
Андрюс каза:
— Но и вие сте ловец, нали, господин Милър?
Мъжът поклати глава.
— Не като тези тук и не за Макдоналд. Той сам си праща хайките и им дава по петдесет цента за нещавена кожа — лятната, тънката кожа. През цялото време има по трийсет-четиресет хайки, които му работят, получава цяла купчина кожи, но както делят печалбата, мъжете пак са късметлии, ако получат достатъчно, за да избутат зимата. Аз ходя на лов за самия себе си или изобщо не ходя.
Той замълча, Франсин се беше върнала с четвъртинка бутилка уиски, чисти чаши и малка халба бира за себе си. Чарли Хоуг бързо се пресегна към уискито, което тя сложи пред него, Милър също стисна чашата с едрата си ръка без косми по нея, Андрюс отпи бързо. Алкохолът го парна по устните и езика и стопли гърлото му, той не усети нищо освен паренето.
— Дойдох тук преди четири години — продължи Милър, — същата година, както и Макдоналд. Боже мой! Да беше видял какво беше тук по онова време! През пролетта се оглеждаш и виждаш, че на километри всичко наоколо се чернее от бизони — бяха повече и от тревата. В ония години такива като нас се брояхме на пръсти и за половин месец една хайка се прибираше с хиляда-хиляда и петстотин кожи. При това пролетни, много добри. Сега бизоните са избити. Придвижват се на по-малки стада и пак ще извадиш късмет, ако се прибереш с двеста-триста кожи. До година-две вече няма да има какво да се ловува в Канзас.
Андрюс отпи още една глътка от уискито.
— И какво ще правите тогава?
Милър сви рамене.
— Пак ще се заема с траперство, ще отида в някой рудник или ще замина да ловувам другаде. — Той се свъси срещу чашата. — Или пък ще ходя на лов за бизони. Още има места, където се намират — стига да знаеш къде да търсиш.
— Наблизо ли? — поинтересува се Андрюс.
— Не — отговори мъжът. Размърда неспокойно тялото си в черен костюм на стола и избута уискито, което дори не бе опитал, точно в средата на масата. — През есента на шейсет и трета бях на лов за бобри в Колорадо. Беше годината, след като Чарли изгуби ръката си, беше се установил в Денвър и не беше с мен. Онази година бобърът позакъсня, кожите му още не ставаха за обработка, затова заложих при реката няколко капана и тръгнах с мулето да изкачвам планината — надявах се да хвана някоя и друга мечка. Бях подочул, че онази година кожите им били добри. Близо три дни се катерих нагоре, а не зърнах никъде и следа от мечка. На четвъртия пак тръгнах да се изкачвам още по-нагоре и на север и излязох на място, където планината се спускаше отвесно надолу към тясно ждрело. Помислих си, че долу сигурно има поток, където животните ходят да пият вода, затова се спуснах предпазливо — слизах почти през целия ден. Долу нямаше поток. Имаше голо равно място с ширина към три-четири метра, пръстта беше твърда като камък, приличаше на път, прокаран през планината. Веднага щом го видях, разбрах какво е, но не можех да повярвам на очите си. Вървище на бизони, те бяха отъпкали пръстта, с години бяха минавали оттук, за да се качат или да слязат. Чак до вечерта вървях по тесния път и щом започна да се мръква, излязох в долина, равна като тепсия. Долината ту изникваше, ту се скриваше в планината, краят й не се виждаше и докъдето поглед стига, цялата бе осеяна с бизони, които пасяха на малки стада. С есенна козина, но тя пак бе по-хубава от зимната на бизоните, които пасяха долу в равнината. От мястото, където стоях, видях някъде към три-четири хиляди, сигурно имаше още в участъците от долината, скрити от погледа ми. — Той взе чашата от средата на масата и отпи бързо няколко глътки, после потрепери. Имах чувството, че никога досега в долината не е стъпвал човешки крак. Преди време може и да са идвали индианци, но само те. Останах два дни, а не зърнах и следа от човек, не видях и някой да се връща. При реката пътеката отново завиваше и изчезваше зад дърветата в планината, ако вървиш нагоре по речното корито, никога няма да я видиш.
Андрюс се прокашля. Когато заговори, му се стори, че гласът му е глух, като на чужд човек.
— Върнахте ли се отново там?
Милър поклати глава.
— Нито веднъж. Знаех, че нищо там няма да се промени. Няма как да откриеш мястото, освен ако не знаеш къде е или като мен не се натъкнеш случайно на него, което е малко вероятно.
— Десет години — рече Андрюс. — Защо не сте се върнали?
Милър сви рамене.
— Все не се получаваше. Една година Чарли легна болен от треска, втора се бях хванал с друго, трета нямах средства. Но най-вече все не успявах да събера нужните хора.