— Какви хора ви трябват? — поинтересува се Андрюс.
Милър не го погледна.
— Такива, които мога да допусна в хайката. Не са останали много такива места, не искам да водя там другите ловци.
Младежът усети как в него се надига смътно вълнение.
— Колко души са нужни за такава хайка?
— Зависи от човека, който ги набира — отговори Милър. — Петима, шестима, седмина, толкова наброяват повечето хайки. Аз обаче предпочитам да е малка. Един ловец стига, защото ще разполага с предостатъчно време да убива, бизонът няма как да му избяга в долината. Двама души, които да дерат бизоните, и един човек, който да се занимава с бивака. Четирима би трябвало да се справят. Колкото по-малко са, толкова по-голяма ще бъде печалбата.
Андрюс не каза нищо. Забеляза с периферното си зрение, че Франсин се е навела напред и се е подпряла с лакти върху масата. Чарли Хоуг си пое въздух — рязко и дълбоко, после се закашля. След доста време Андрюс каза:
— Можете ли да съберете хайка толкова късно?
Милър кимна и погледна над главата му.
— Мисля, че може да се направи.
Настъпи мълчание. После Андрюс попита:
— Колко пари ще отидат?
Милър сведе очи и след като срещна погледа му, се подсмихна.
— Питаш колкото да се намираш на приказки ли, синко, или се интересуваш от нещо?
— Интересувам се — потвърди Андрюс. — Колко пари ще отидат?
— Чакай да видим — отвърна Милър. — Тази година не съм мислил сериозно за това. — Той забарабани с тежки бледи пръсти по масата. — Но защо да не помисля сега!
Чарли Хоуг се закашля още веднъж и си досипа два пръста от уискито в чашата, която бе пълна наполовина.
— Аз не разполагам с кой знае какви средства — уточни Милър. — Който се включи, ще трябва да осигури почти всички пари.
— Колко? — попита пак Андрюс.
— Въпреки това трябва да е наясно, че аз ръководя хайката — продължи Милър. — Трябва да е наясно с това.
— Да — рече Андрюс. — Колко пари трябват?
— А ти колко имаш, синко? — попита тихо Милър.
— Малко над хиляда и четиристотин долара — отговори младежът.
— Искаш да дойдеш и ти, разбира се.
Андрюс се поколеба. После кимна.
— В смисъл за да поработиш. Да помагаш на дерачите.
Андрюс кимна отново.
— Сам разбираш, че въпреки това аз ще ръководя хайката — натърти Милър.
Андрюс рече:
— Разбирам.
— Е, може да се уреди — заяви Милър, — стига да решиш да дадеш пари за впряга и за храната.
— От какво имаме нужда? — поинтересува се Андрюс.
— От каруца и впряг — отговори след малко Милър. — Най-често впрягаме мулета, но за тях трябва зърно. Воловете могат и да пасат, да ходят по поляните и да се връщат, пък и теглят по-тежки товари. Мудни са, ние обаче не бързаме за никъде. Имаш ли кон?
— Не — отвърна Андрюс.
— Трябва да намерим един за теб и може би един за дерача, който и да е той. Знаеш ли да стреляш с оръжие?
— С пистолет ли?
Милър се усмихна със стиснати устни.
— Кой нормален мъж ще тръгне да гърми с ония малки нещица, освен ако не иска да го убият? — възкликна той. — Питах те за пушка.
— Не знам — призна Андрюс.
— Трябва да ти вземем малка пушка. На мен ми трябват барут и олово — към един тон олово и двеста килограма барут. Ако останат, ще ги върнем. В планината ще караме на каквото намерим там, но на отиване и връщане ни трябва храна. Две-три чувалчета брашно, пет килограма кафе, десет захар, два-три килограма сол, сланина, десет килограма зрял боб. Трябват ни съдове и сечива. Малко зоб за конете. Мисля, че петстотин-шестстотин долара са предостатъчно.
— Близо половината пари, с които разполагам — вметна Андрюс.
Милър сви рамене.
— Доста пари са. Но със сигурност ще спечелиш много повече. Стига каруцата да е здрава, можем да натоварим до хиляда кожи. За тях би трябвало да получим две хиляди и петстотин долара. Ако убием много бизони, можем да оставим за през зимата някои от тях горе и щом се запролети, да се върнем и да ги приберем. Аз ще взема шейсет на сто, ти — четиресет, това е малко повече, отколкото взимам обикновено, но аз ще ръководя хайката, пък и се грижа за Чарли. Ти ще поемеш грижите за другия дерач. Щом се приберем, би трябвало да успееш да продадеш впряга и каруцата почти за колкото си ги взел, така че все си на сметка.
— А, без мен — възрази Чарли Хоуг. — Това там са земи на дявола.
Милър обясни с благ тон:
— Чарли си изгуби ръката горе в Скалистите планини, оттогава не ги обича.
— Ад, огън и лед — настоя Чарли Хоуг. — Там не е за хора.
— Разкажи, Чарли, на господин Андрюс как си изгуби ръката — подкани Милър.