Чарли Хоуг се ухили под късата прошарена брада. Сложи върху масата чукана на отрязаната си ръка и докато говореше, го доближи до Андрюс:
— В началото на една зима двамата с Милър бяхме тръгнали на лов, залагахме и капани в Колорадо. В подножието на планината имаше един баир и тъкмо се бяхме качили на него, когато излезе снежна буря. Двамата с Милър се разделихме, аз се подхлъзнах на една скала, ударих си главата и съм изгубил свяст. Не знам колко съм лежал там. Когато дойдох на себе си, снежната буря още не бе утихнала, но все пак чух, че Милър ме вика.
— Търсех Чарли от близо четири часа — обясни другият мъж.
— Докато съм падал, явно съм си изгубил ръкавицата, защото ръката ми беше гола и бе вкочанена — продължи Чарли. — Но не я усещах като премръзнала, само бе изтръпнала. Извиках на Милър, той дойде при мен, после намери при скалите място, където да се подслоним, там имаше дори сухи дърва и Милър успя да запали огън. Погледнах си ръката, беше синя, яркосиня. Никога дотогава не бях виждал такова нещо. И когато стана малко по-топло, започна да ме боли — и аз не знаех дали като от лед, или като от огън, после почервеня като скъпа тафта. Останахме там два-три дни, а бурята не стихваше и не стихваше. После ръката пак посиня, стана направо черна.
— Започна и да мирише и така разбрах, че трябва да я махнем — вметна и Милър.
Чарли Хоуг се засмя със свистящия си прегракнал глас.
— Все ми повтаряше, че трябва да я махнем, но аз не исках и да чуя. Спорихме кажи-речи половин ден, накрая ми писна от него. Никога нямаше да ме убеди, ако не ми бе втръснало да ми опява. Накрая направо легнах и му казах да реже.
— Боже мой — простена почти през шепот Андрюс.
— Не беше чак толкова страшно, както сигурно си мислиш — рече той. — Така и така вече ме болеше толкова, че почти не усещах ножа. А когато опря в костта, припаднах, та не беше страшно.
— Чарли не е внимавал — намеси се отново Милър. — Иначе нямаше да се подхлъзне на скалата. Оттогава си отваря очите на четири, нали, Чарли?
Той се засмя.
— Точно така, отварям ги на четири.
— Разбра ли сега защо не обича Колорадо? — попита Милър.
— Мили Боже, да — потвърди Андрюс.
— Но въпреки това ще дойде с нас — продължи Милър. — И с една ръка ще се грижи за бивака по-добре от почти всички останали.
— Няма пък — отсече Чарли Хоуг. — Няма да дойда. Този път без мен.
— Няма страшно — успокои го Милър. — По това време на годината там горе е едва ли не топло, чак до ноември няма да падне сняг. — Той погледна Андрюс. — Ще дойде, няма къде да ходи, трябва ни само дерач. И то добър, защото ще се наложи да обучава и теб.
— Добре — съгласи се Андрюс. — Кога тръгваме?
— Трябва да сме в планината някъде в средата на септември, тогава вече ще е прохладно и кожите ще са добри. Не е зле да поемем оттук след около половин месец. Още половин месец ще се изкачваме, една седмица, най-много десетина дни ще ловуваме, после на връщане ни трябва още половин месец.
Андрюс кимна.
— А впрягът и храната?
— За тях ще отскоча до Елсуърт — обясни Милър. — Познавам там един човек, има здрава каруца, сигурно ще намеря и волове за продан, пак там ще купя и храна, ще ни излезе по-евтино. Най-много до четири-пет дни съм тук.
— Значи ще уредите всичко — каза Андрюс.
— Да. Остави всичко на мен. Ще ти намеря добър кон и пушка. Ще наема и дерач.
— Сега ли искате парите? — попита Андрюс.
Милър се усмихна със стиснати устни.
— Не си губиш времето, бързо взимаш решения, а, господин Андрюс?
— Така е, господине — потвърди младежът.
— Трябва да го полеем, Франсин — обърна се Милър към жената. — Донеси на всички още уиски, вземи и за себе си.
Тя го погледна, сетне премести очи към Андрюс и докато ставаше и се отдалечаваше от масата, се взря в него.
— Ще го скрепим с по едно питие и после можеш да ми дадеш парите — заяви Милър. — Обсъдихме, каквото имаше да обсъждаме.
Андрюс кимна. Погледна Чарли Хоуг и зад него, вече му се спеше от горещината и топлото въздействие на изпитото уиски, в съзнанието му се носеха откъслеци от разказа на Милър за планината, където щяха да отидат, и тези откъслеци проблясваха, въртяха се и неусетно образуваха причудливи произволни рисунки. Точно като парченцата цветно стъкло в калейдоскоп се разрастваха, както се въртяха, и откриваха светлина, идваща от необичайни случайни места.
Франсин се върна и сложи в средата на масата още една бутилка, никой не каза и дума. Милър вдигна чашата и я задържа за миг така, че светлината от фенера я обагри с кехлибареночервеното си сияние. Другите също вдигнаха мълком чашите и ги оставиха чак след като ги пресушиха до дъно. От паренето в гърлото на Андрюс му избиха сълзи и през тях той видя как пред него трепка бялото лице на Франсин. Тя също го гледаше и се усмихваше едва-едва. Младежът премига и премести очи към Милър.