Случваше се да прекъсне бдението си на прозореца и да слезе на улицата. Тогава вече не виждаше земите наоколо, те оставаха затулени от няколкото постройки в Бъчърс Кросинг и не се простираха, докъдето поглед стига във всички посоки, макар и понякога на Андрюс да му се струваше, че се е извисил над града, дори над самия себе си и гледа отгоре шепата мънички постройки със стрелкащите се между тях фигурки — от този малък център земите наоколо се бяха ширнали безпределно, безформени и замъглени от тази гледна точка.
По-често обаче Андрюс се разхождаше по улицата, сред хората, които сякаш ту прииждаха, ту напускаха отново Бъчърс Кросинг, тласкани от произволни, но равномерни приливи и отливи. Младежът вървеше нагоре-надолу по улицата, влизаше и излизаше от продавниците, спираше, пак тръгваше бързо, за да е в крак с хората наоколо. Макар и да не търсеше нищо в тези срещи, те оставяха у него странно впечатление, което му се струваше важно може би именно защото той не се стремеше към него. През деня не му обръщаше внимание, но вечер, докато лежеше на обръгнатия в мрак креват, то се връщаше съвсем свежо и затова силно.
В съзнанието му изникваше образът на мъже, движещи се безмълвно по улиците, сред тропот и странични звуци, които по-скоро засилваха, отколкото да разсеят мълчанието им. Някои ходеха с оръжие, втъкнато нехайно в коланите им, но повечето бяха невъоръжени. В лице определено си приличаха: бяха като изсечени, с тъмна от слънцето кожа и очи, които бяха по-светли от нея и гледаха някак отгоре, сякаш в нещо отзад. И накрая, Андрюс бе останал с впечатлението, че тези мъже се движат съвсем естествено, без напрежение, по път, толкова многолик и сложен, че той не може да го проумее, с тайни проходи, в които няма как да проникнеш насила или по своя воля.
Докато Милър го нямаше, Андрюс поиска да говори само с трима души: Франсин, Чарли Хоуг и Макдоналд.
Срещна веднъж Франсин на улицата, беше по пладне, наоколо нямаше много хора, тя отиваше от пивницата в манифактурата и двамата се срещнаха при входа, който се падаше от другата страна, точно срещу странноприемницата. Поздравиха се и Франсин го попита дали вече е свикнал. Докато й отговаряше, Андрюс забеляза мъничките капки пот, които бяха избили над сочната й горна устна и проблясваха на слънцето като кристалчета. Поговориха малко, после се възцари неловко мълчание — Франсин стоеше, без да се помръдва, усмихваше му се и премигваше бавно с големи светли очи. Накрая младежът изпелтечи някакво извинение и тръгна по улицата, сякаш се бе запътил нанякъде.
Видя я отново рано една сутрин, докато тя слизаше по дългата стълба за горния етаж в пивницата „Джаксън“. Беше облечена в обикновена сива рокля с разкопчана на врата яка и вървеше много внимателно по стръмните стъпала — гледаше да стъпва точно в средата на дебелите дъски. Андрюс застана на дъсчения тротоар и я загледа как излиза от сянката на постройката, после яркото сутрешно слънце заигра по златисточервената й коса, която падаше свободно, и вдъхна топлина на бледото й лице. Макар, докато слизаше, да не го бе видяла, тя не се изненада.
— Добро утро — поздрави я на тротоара Андрюс.
Франсин кимна и се усмихна, още стоеше с лице към него и се държеше за грубите дървени перила на стълбището, не каза нищо.
— Днес сте станали рано — продължи той. — На улицата почти няма хора.