— Да, господине — потвърди младежът. — Обещах да ви съобщя, ако…
Макдоналд махна нетърпеливо с ръка.
— Не ми казвай — прекъсна го той, — вече знам… Взимай стол.
Андрюс пренесе един от столовете в ъгъла и го сложи при писалището.
— Знаете, значи?
Макдоналд прихна.
— Ами да, знам, всички в града знаят. Дал си на Милър шестстотин долара и ако се вярва на мълвата, смяташ да отидеш да ловуваш горе в Колорадо.
— Знаете дори къде ще ходим — отбеляза Андрюс.
Макдоналд се засмя още веднъж.
— Нали не си въобразяваш, че си първият, с когото Милър се опитва да сключи сделка? Прави го от четири години, може да са и повече… всъщност откакто го познавам. Мислех, че вече се е отказал.
Известно време Андрюс мълча. Накрая рече:
— Няма значение.
— Ще си изгубиш парите, момче. Милър ги е видял тези бизони, ако изобщо ги е видял де, преди десетина-единайсет години. Оттогава са избити много, стадата са се пръснали, бизоните вече не ходят по същите места, както преди. Тук-там ще намериш някое от старите вървища, но толкоз, няма да си върнеш парите.
Андрюс сви рамене.
— Все пак е някакъв шанс. Не изключвам и да не си ги върна.
— Още можеш да се откажеш — рече Макдоналд. — Виж какво. — Той се наведе през писалището и посочи със скован показалец младежа. — Откажи се. Милър ще се вбеси, но няма да ти създава неприятности, можеш да върнеш от онова, което си вложил, четиристотин-петстотин долара. Ще го купя от теб. А ако наистина искаш да ходиш на лов за бизони, ще го уредя, ще те включа в някоя от моите хайки. Ще отсъстваш най-много три-четири дни и през тях ще изкараш повече, отколкото ако тръгнеш на тоя дълъг път с Милър.
Андрюс поклати глава.
— Дал съм дума. Но много мило от ваша страна, господин Макдоналд, признателен съм ви.
— Е, така си и знаех, че няма да се откажеш. Много си упорит. Разбрах го още щом те видях първия път. Но парите са си твои. Не ми влиза в работата.
Мълчаха дълго. Накрая Андрюс каза:
— Е, исках да ви видя, преди да потегля. Утре-вдругиден Милър се връща и не знам кога ще заминем.
Той стана от стола и го върна в ъгъла.
— И още нещо — допълни Макдоналд, без да го поглежда. — Накъдето си се запътил, е дива пустош. Прави каквото ти казва Милър. Може да е негодник, но познава като петте си пръста тези земи, слушай го и хич не си въобразявай, че знаеш нещо.
Андрюс кимна.
— Добре, господине. — Приближи се, докато накрая бедрата му опряха в ръба на писалището, и се надвеси леко над мърлявото лице на Макдоналд. — Дано не ме смятате за неблагодарен. Знам, свестен човек сте и ми мислите доброто. Наистина съм ви задължен.
Устата на Макдоналд се беше отворила бавно и сега бе невероятно широка, а кръглите му очи бяха вперени в Андрюс. Младежът се обърна и излезе на слънце от малката барака.
Навън поспря. Запита се дали наистина иска да се връща още сега в града. Не можеше да реши, затова се остави краката му да го водят напосоки по коларския път към главния, където се поколеба за миг, обърна се първо в едната, сетне и в другата посока като стрелката на компас, която бавно намира правилната точка. Вярваше, и то отдавна, че в природата има някакво едва доловимо притегляне и ако подсъзнателно се оставиш в неговата власт, то ще те насочи правилно, ще долови накъде си се запътил. Ала усещаше, че едва от няколко дни, откакто е дошъл в Бъчърс Кросинг, природата му е била разкрита толкова чисто, че силата й да те тласка е достатъчно мощна, за да надделее над волята му, навиците, представите му. Обърна се на запад, с гръб към Бъчърс Кросинг и градовете и селищата на изток, отвъд него, и се запъти покрай тополите към реката, която още не бе видял, но която си представяше с размерите на обширен вододел, разпрострял се между него и дивата пустош, между него и свободата, към която инстинктивно се стремеше.
Хълмистите брегове на реката се издигаха рязко, макар че пътят не бе стръмен и се изкачваше плавно. Андрюс свърна от него и закрачи през тревата в прерията, която го зашиба по прасците, пъхна се под крачолите и полепна по кожата му. Той спря на билото на хълма и погледна надолу към реката — тясно кално ручейче, на мястото, където пресичаше пътя, течеше по плоски камъни, но нагоре и надолу имаше и по-дълбоки гладки вирове, зеленикавокафяви на слънцето. Андрюс се поизвърна наляво, за да не вижда пътя, водещ обратно в Бъчърс Кросинг.
Докато гледаше равните безлики земи, над които сякаш се рееше и с които се сливаше, въпреки че всъщност стоеше, без да се движи, си даде сметка, че ловът, който е уредил с Милър, е само хитър ход, с който иска да излъже себе си, за да се пребори с дълбоко вкоренените навици и представи. Там, накъдето гледаше, накъдето щеше да поеме, не го водеше никаква работа, там той отиваше, за да бъде свободен. Свободен в равнината на западния хоризонт, която се бе разпростряла чак до залязващото слънце, и той не можеше да повярва, че в нея има градове и селища, които да са достатъчно значими, за да го смутят. Усещаше, че където и да живее оттук нататък, ще се отдалечава все повече от града, ще навлиза все повече и повече в дивата пустош. Чувстваше, че това е основният смисъл, който може да намери в целия си живот, и му се струваше, че всички събития в детството и младостта му са го тласкали неусетно към този миг, в който той бе застинал като пред полет. Погледна още веднъж реката. Помисли си, че от тази страна е градът, а от другата — дивата пустош, и макар и да трябваше да се върне, това завръщане бе още един начин да го напусне, да го изоставя все повече и повече.