Човек можеше да обхване само с един поглед Бъчърс Кросинг. Между шестте грубо сковани дъсчени сгради имаше тясна непавирана улица, от двете им страни бяха пръснати палатки. Каруцата мина първо покрай набързо вдигната войнишка палатка с отметнат нагоре брезент вляво, над нея бе закачена дъска, на която бе драснато с червени букви „Джо Лонг, бръснар“. От другата страна на пътя имаше ниска, почти квадратна постройка без прозорци и с парче брезент вместо врата и върху голите дъски отпред бе старателно написано с черно „Манифактура «Брадли»“. Каруцата спря пред следващата сграда, дълга и правоъгълна, на два етажа. Отвътре долиташе приглушен нестихващ шепот, чуваше се и тракането на чаши. Отпред постройката бе с издадена козирка и в сянката под нея се виждаше обрамчена с червено и черно табела, на която пишеше със заврънкулки „Кръчма «Джаксън»“. На дългата пейка отпред седяха неколцина мъже, които загледаха вяло как каруцата спира. Младият пътник се зае да събира от седалката дрехите, които бе съблякъл в жегата. Сложи си шапката и сакото, а жилетката и вратовръзката пъхна в платнената пътна чанта, на която си бе подпирал краката. Вдигна я над ритлата, после със същото движение прехвърли и крака си, стъпи на металната пластина и слезе на земята. Щом ботушът му опря в пръстта, се вдигна кръгло облаче прах, която полепна по новата черна кожа и долу по крачола му, като ги направи почти еднакви на цвят. Младежът взе чантата и отиде на сянка под козирката, а ругатните на мъжа, карал каруцата, се сляха с потракването на желязо и дрънченето на сбруята, когато той откачаше ока. Мъжът извика жално:
— Някой да ми помогне с товара!
Младежът, който бе слязъл от каруцата, поспря на грубия дъсчен тротоар и загледа как той се мъчи с юздата, заплела се в сбруята. Двама от мъжете, които седяха на пейката, се изправиха, минаха покрай него и слязоха бавно на улицата, после се заеха да разглеждат въжето, с което бе прихванат товарът, и без да бързат, започнаха да развързват възлите. Накрая мъжът, докарал каруцата, дръпна рязко юздата, извади я от сбруята и поведе мулетата на дълъг диагонал през улицата, към конюшнята, ниска постройка без стени и с покрив от сцепени по средата греди, подпрени на стълбове, които още бяха с дървесната кора.
След като вкара мулетата вътре, над улицата се спусна друга тишина. Двамата мъже развързваха съсредоточено въжетата, с които бе прихванат покритият товар, звуците вътре в кръчмата сякаш бяха приглушени от пластовете пепел и жега. Младежът пристъпи внимателно по дъските с различна дължина, наслагани направо на земята. Изправи се пред нещо като полуземлянка със силно наклонен покрив — в предния му край имаше козирка, която се крепеше на два диагонални пръта и която прикриваше широкия вход, вътре пък, по пейките и рафтовете бяха наслагани няколко седла и шест-седем чифта ботуши, от куката при входа висяха дълги ивици нещавена кожа. Вляво от издълбаното в пръстта тясно помещение имаше двуетажна постройка, току-що белосана и с бели кантове отстрани, беше дълга почти колкото пивницата на Джаксън и малко по-висока от нея. Точно в средата й имаше широка врата и над нея старателно сложена в рамка табела „Странноприемница «Бъчърс»“. Младежът се запъти бавно именно към нея, като гледаше как под краката му бързо се вдига прах, която после се сляга.
Влезе в странноприемницата и веднага поспря при отворената врата — да свикне със здрача. Вдясно пред него изникнаха смътните очертания на писалище и там, без да се помръдва, стоеше мъж в бяла риза. Из помещението бяха наслагани към шест-седем обикновени стола с кожени седалки. Светлината проникваше през квадратни прозорци, отстоящи на еднакво разстояние по трите стени, които младежът виждаше, по квадратите имаше почти прозрачен плат, издул се леко навътре, сякаш здрачът и относителната прохлада го всмукваха като вакуум. Младежът отиде по голото дюшеме при администратора, който продължаваше да чака.
— Бих искал да наема стая.
Гласът му прокънтя кухо в тишината. Администраторът бутна към него отворения тефтер и му връчи паче перо с метален писец. Младежът написа бавно „Уилям Андрюс“, мастилото беше рядко и се синееше бледо върху сивата страница.
— Два долара — обясни администраторът, след като придърпа към себе си тефтера и се взря в името. — И още два, ако искате да ви качим гореща вода. — Изведнъж се вгледа в Андрюс. — Дълго ли ще останете тук?
— И аз не знам — отвърна Андрюс. — Познавате ли господин Дж. Д. Макдоналд?