Поспряха на тясната квадратна площадка в горния край на стълбището. Франсин застана в тъмните очертания на вратата и дръпна резето, а Андрюс погледна към Бъчърс Кросинг — каквото се виждаше от града, наподобяваше тъмна неравна сянка с формата на петно над проблясващата равнина. На запад беше увиснал тънкият сърп на месечината, имаше новолуние. Вратата изскърца и се отвори, Франсин прошепна нещо и той влезе след нея.
В далечината мъждукаше слаба светлинка, рехава и плъзнала само по пространството около нея, Андрюс обаче различи, че стоят в тесен коридор. Отдолу долитаха приглушени звуци: мъжки гласове и тътрузене на тежки обуща по дърво, и той си даде сметка, че се намират точно над голямото помещение в кръчмата, откъдето бе излязъл преди броени мигове. Пресегна се напред и докосна с ръце гладкия твърд плат на роклята на Франсин.
— Насам — прошепна тя. Намери ръката му и я стисна, дланта й бе хладна и влажна. — Оттук.
Андрюс тръгна слепешката, като се хлъзгаше и се препъваше в грубите дъски по пода. Спряха и той различи смътните очертания на врата. Франсин я отвори с думите:
— Моята стая.
После влезе. Андрюс я последва, като премигваше срещу светлината, плиснала се от отворената врата.
Вътре в стаята затвори вратата и се облегна на нея — следеше с очи Франсин, а тя прекоси тясното помещение и отиде при маса с лампа с нарисувани ярки рози по млечнобялата основа, която светеше мъждиво. Вдигна фитила, така че да усили светлината, разкрила колко малка е стаята, колко старателно е оправено желязното легло, колко уютно е на малкия диван с извити странични облегалки, резбовани преплетени цветя и възглавнички от тъмночервен плюш. По стените в стаята наскоро бяха налепени тапети, по тях бяха закачени няколко гравюри с гори. Тук-там тапетите на ярки цветя се бяха нагънали и отлепили и отдолу се показваше голо дърво. Макар и да не знаеше какво е очаквал, Андрюс се постъписа и донякъде се смути от задушевната обстановка. Известно време не се помръдна.
Франсин бе застанала с гръб към лампата и отново се усмихваше, а Андрюс забеляза как светлината проблясва по очите и зъбите й. Тя му показа с ръка дивана. Андрюс кимна и прекоси стаята, а след като седна, си погледна краката — подът беше постлан с тънък килим, протрит и захабен. Франсин тръгна от масичката до леглото и дойде да седне до него на дивана — беше се завъртяла леко на една страна, с лице към Андрюс, беше изправила гръб и с ръцете, скръстени върху скута, имаше достолепен вид.
— Много е хубаво тук — подхвана Андрюс.
Тя кимна доволно.
— Само аз в града имам килим — обясни. — Изписах го от Сейнт Луис. Доста скоро ще имам и прозорец със стъкло. Сега влиза пепел и е трудно да се поддържа чисто.
Андрюс кимна и се усмихна. Забарабани с пръсти по коленете си.
— Отдавна ли сте тук? В Бъчърс Кросинг.
— От две години — отговори тя безразлично. — Преди бях в Сейнт Луис, но там имаше прекалено много момичета. Това не ми харесваше. — Беше вперила очи в него, сякаш не я вълнуваше какво говори. — Тук ми е хубаво. През лятото мога да почивам и няма толкова много хора.
Андрюс й каза нещо, но и той не помнеше какво, понеже, докато говореше, сърцето му се късаше от съжаление към нея. Представяше си я като бедна невежа, жертва на своето време и място, предадена заради известната изкуственост в поведението, запратена от големия механичен свят на това голо плато на съществуванието на вододела с дивата пустош. Сети се за Шнайдър, който я бе хванал за ръката и й беше говорил грубо, и си представи смътно униженията, които жената се е научила да търпи. В него се надигна погнуса от света, той усети вкуса й на гърлото си. Импулсивно се пресегна през дивана и хвана Франсин за ръката.
— Животът ви тук сигурно е… ужасен — каза най-неочаквано.
— Ужасен ли? — Тя се замисли свъсена. — Не. По-хубав е, отколкото в Сейнт Луис. Мъжете са по-свестни и няма толкова много момичета.
— Нямате ли роднини, някого, при когото да отидете?
Тя се засмя.
— Какво ще правя при роднините? — Стисна го за ръката, после я вдигна и я обърна с дланта нагоре. — Колко е нежна — рече. Погали го с палец, който се движеше бавно и равномерно, на малки кръгове. — Само това не ми харесва у мъжете тук. Ръцете им са много груби.
Андрюс трепереше. Вкопчи се със свободната ръка в страничната облегалка на дивана и я стисна.
— Как ви наричат? — попита едва чуто Франсин. — Уилям ли?
— Уил — отговори Андрюс.
— Аз ще ви наричам Уилям — оповести жената. — По ви отива, така ми се струва. — Тя му се усмихна бавно. — Съвсем младичък сте, така ми се струва.