— Какво има? — попита сънено Франсин. — Върни се.
— Не — рече той прегракнало и като се препъна в килима, се хвърли към другия край на стаята. — Боже мой!… Не. Аз такова… съжалявам.
Андрюс вдигна очи. Франсин стоеше като вцепенена насред стаята, беше протегнала ръце, сякаш се канеше да му покаже някаква форма, в очите й се четеше изумление.
— Не мога — рече й той, сякаш обясняваше нещо. — Не мога.
Погледна я още веднъж, тя не се помръдна, върху лицето й все така се четеше изумление. Андрюс издърпа вратата — да я отвори, и ръкохватката отхвърча силно от ръката му, после, като се препъваше, хукна по дългия коридор, отвори и вратата на стълбищната площадка, където постоя малко — едвам си поемаше въздух. Когато краката му си върнаха малко от силата, тръгна да слиза слепешката, като се държеше за грапавия парапет.
Постоя още малко на грубия тротоар и погледна улицата и в двете посоки. В тъмното не видя почти нищо от Бъчърс Кросинг. Взря се в странноприемницата отсреща, през вратата се процеждаше мъждива светлина. Тръгна да прекосява прашната улица. Не мислеше за Франсин и какво се е случило в стаята над кръчмата „Джаксън“. Мислеше за трите, може би четирите дни, които трябваше да чака на това място, докато Милър и другите се приготвят. Мислеше как да ги прекара — идеше му да ги намачка като късче време и да ги хвърли встрани.
Втора част
1
На двайсет и петия ден от август, още в ранни зори четиримата мъже се срещнаха зад конюшнята, където ги чакаше каруцата, натоварена с храна за месец и половина. Както се чешеше по сплъстената коса и ругаеше тихо по навик, съненият коняр впрегна воловете, които изсумтяха и запристъпваха спънато в слабата светлина, хвърляна от фенера на земята. Щом приключи, конярят промърмори нещо и обърна гръб на четиримата, после тръгна да се прибира в конюшнята, като клатеше небрежно до себе си фенера, и се свлече върху купчината мръсни одеяла, струпани направо на земята отвън. Легна на една страна, вдигна стъклото на фенера и духна пламъка. Трима от мъжете яхнаха в тъмното конете, четвъртият се покатери на каруцата. Известно време никой не каза нищо и не се помръдна. В тишината и мрака се чуваше как конярят диша дълбоко и равномерно и как кожата поскърцва върху дървото, докато воловете дърпат ярема.
Чарли Хоуг се прокашля в каруцата и каза:
— Готови ли сме?
Милър въздъхна тежко и отговори тихо и приглушено:
— Готови.
Най-неочаквано в тишината се чуха свистенето на наплетения от парчета кожа камшик, който Чарли Хоуг размаха над воловете, и гласът му, писклив и рязък:
— Диййй!
Воловете се напрегнаха под тежестта на каруцата, копитата им удариха глухо в пръстта, колелата простенаха под дървените главини и за миг екнаха какви ли не звуци: дърво, което сякаш се изметва, нещавена кожа, която е наплетена заедно с щавената и скърца оглушително, метал, който дрънчи о метал, после те бяха заглушени от трополенето на колелата и каруцата потегли бавно след воловете.
Тримата мъже заобиколиха преди нея конюшнята и излязоха на прашната улица на Бъчърс Кросинг. Най-отпред яздеше Милър, който се беше сгърбил над седлото, зад него бяха Шнайдър и Андрюс, така че тримата образуваха триъгълник с широка основа. Продължаваха да мълчат. Милър се взираше в мрака отпред, който полека-лека се разсейваше, Шнайдър държеше главата си наведена, сякаш бе заспал на седлото, а Андрюс извръщаше очи ту на едната, ту на другата страна и гледаше малкия град, който напускаше. В предизгревната тъмнина той бе призрачен и размазан, фасадите на сградите наподобяваха сиви петна, подали се от земята като огромни разядени камъни, а издълбаните в пръстта жилища бяха с вид на купчини чакъл, нахвърлян небрежно около зейналите дупки. Шествието подмина пивницата „Джаксън“ и не след дълго излезе от града. В равнината наоколо като че ли беше по-тъмно, копитата на конете зачаткаха глухо и равномерно в ушите на мъжете и около ноздрите им се понесе едва доловимата лепкава миризма на прах, която, докато напредваха бавно, не ги напускаше.
Вече извън града шествието подмина малката барака на Макдоналд и траповете за щавене на кожи отляво, Милър се извърна, промърмори си нещо, което не се чу, и се засмя. Малко след тополите, където пътят започна да се изкачва по хълмистите брегове на реката, тримата мъже с конете спряха и каруцата отзад закова със скърцане на едно място. Обърнаха се и се взряха назад с разширени очи, за да виждат в мрака. Докато се вглеждаха в размазаното разлато петно, изникна слаба жълта светлината, безплътна и увиснала нехайно в тъмнината, някъде изцвили и изпръхтя кон. Сякаш се бяха наговорили, тримата се обърнаха отново на конете и тръгнаха да слизат по пътя, по който щяха да прекосят реката.