Краката на Андрюс не го държаха. Той направи няколко крачки и отмалял, седна в сянката на нисък дъб с клони, които го задраскаха по гърба, Андрюс обаче нямаше волята да се помръдне. Загледа вяло как Чарли Хоуг вдига спирачната ръчка на каруцата и разпряга първия впряг. Дърпаше с все сила хамута и както се беше наклонил между воловете, се остави да го затеглят към потока. След малко се върна и пусна на реката още един впряг, другите волове мучаха гърлено и безразсъдно. Милър се отпусна на земята до Андрюс, а Шнайдър седна срещу тях и се огледа безразлично.
— Чарли трябва да води воловете два по два, както са с хамута — обясни Милър. — Ако ги пусне всичките наведнъж, нищо чудно да се стъпчат. И те като бизоните нямат кой знае колко ум в главата си.
Когато и последните волове бяха разпрегнати от каруцата, конете вече бяха започнали да се връщат бавно от реката. Мъжете махнаха юздечките от устата им и ги оставиха да пасат. Чарли донесе от каруцата сухи плодове и сухари и мъжете хапнаха от тях.
— Можем да се поотпуснем за малко — рече Милър. Добитъкът трябва да попасе, а ние ще си починем час-два.
Около лицата им бръмчаха черни мушици и ръцете им бяха заети да ги шляпат, до ушите им долиташе тихият ромол на реката, скрита зад гъсталака. Шнайдър легна по гръб, сложи на лицето си мръсна носна кърпа на червени карета и малко след като пъхна под мишниците си кръстосани голи ръце, заспа, а кърпата започна да се надига леко и да пада в средата — едновременно с дишането му. Чарли Хоуг тръгна през тревистия отсрещен бряг на реката към животните, които пасяха.
— Колко път изминахме днес сутринта? — попита Андрюс Милър, който седеше с изправен гръб до него.
— Някъде към тринайсет километра — отвърна той. — Ще напредваме по-бързо, щом воловете се сработят. Сега още не са свикнали. — За кратко настъпи мълчание. После Милър продължи: — След два-три километра вече сме на Смоуки Хил, оттам нататък чак до Територия Колорадо той следва реката. Пътят е лек, ще стигнем след няма и седмица.
— А щом навлезем в Колорадо? — попита Андрюс.
Милър се подсмихна и поклати глава:
— Там вече няма път. Цепим през равнината.
Младежът кимна. Вече чувстваше умора в отмалялото си тяло. Протегна се и легна по корем с брадичка, подпряна върху кръстосаните ръце. По ноздрите го загъделичка ниската трева, зелена под дърветата и влажна от реката, Андрюс усети мириса на мокра пръст и силното ухание на свежа трева. Не заспа, ала очите му се затваряха и дишането му беше равномерно и дълбоко. Той си мислеше колко малко път са изминали и усещаше мускулна треска. Това бе само началото, онова, което Андрюс бе видял днес сутринта: голата равна земя, жълтото море от ненарушавана от нищо трева — бе само предчувствие за дивата пустош. След като свърнеха от пътя и навлезеха в Територия Колорадо, го чакаха други неведоми земи. Пред притворените му очи изникнаха контрастните гравюри, които Андрюс беше виждал у дома в Бостън по книги и списания, но тънките черни черти се гънеха върху истинската трева отпред, оцветяваха се и после пак чезнеха. Той не можеше да си върне странното усещане, което е изпитал преди много време, когато за пръв път е видял на изображения земите, към които сега се стремеше. Мълчанието на тримата мъже, които чакаха при реката, бе нарушено едва когато Чарли Хоуг започна да връща при каруцата воловете и да ги впряга, за да възобновят следобедното пътуване.
Продължиха по тясна ивица земя, отъпкана от колелата на каруците и копитата. Случваше се заради дълбоките коловози каруцата да нагази във високата трева, където често бе по-равно, отколкото на пътя. Андрюс попита Милър защо вървят по него и той му обясни, че от острата трева, която по цял ден шиба воловете по копитата и глезените, краката им могат да се възпалят. За конете не било толкова опасно, те така и така и при бавен ход вдигали копита по-нависоко.
На едно място се натъкнаха на широка лента гола земя, изпречила се на пътя им. Пръстта беше отъпкана, а отгоре на равни разстояния бе нашарена със странни вдлъбнатини. Тръгваше от реката и се простираше докъдето поглед стига, после лека-полека се сливаше с тревата в прерията, от другата страна на мъжете водеше към водата и малко по малко се разширяваше при реката, по която тук нямаше храсти и дървета.
— Бизони — обясни Милър. — Идват на водопой. Прекосяват тази равнина тук — посочи той с ръка — на права редица, а при реката се пръсват. Без причина. Срещал съм по хиляда бизона да чакат наредени един зад друг, за да пийнат вода.