Онзи ден не видяха по пътя други следи от бизони, макар и Милър да отбеляза, че навлизат в техните земи. На запад небето бе избеляло от прежурящото слънце, което им пречеше да се придвижват. Конете наведоха глави и започнаха да се препъват на равното, вече лъщяха целите от потта, воловете едвам кретаха пред каруцата и дишаха тежко и измъчено. Андрюс нахлупи още по-ниско шапката, за да си предпази лицето, и се наведе, така че виждаше само извитата черна грива на коня, тъмнокафявия лък на седлото и жълтата земя, която сякаш мърдаше и се гърчеше под него. Беше плувнал в пот, от търкането в седлото бедрата и задните му части бяха охлузени. Все се наместваше, докато и това вече не му носеше облекчение, и тогава завърза коня за задната ритла на каруцата и се прехвърли на подскачащата седалка до Чарли Хоуг. Но от твърдото дърво го заболя още повече, от прахта, вдигната от копитата на воловете, той се задави и очите му засмъдиха, освен това трябваше да седи на тясната дъска, без да се помръдва, с изправен гръб, за да се закрепи в каруцата, която се поклащаше бавно. Подир малко, след като каза няколко думи на Чарли Хоуг, който само си мълчеше, слезе от каруцата и отново яхна коня. До вечерта язди, измъчван от болка, която бе напът да се превърне във вцепенение, но това така и не се случи.
Щом слънцето се гмурна зад широката дъга на хоризонта и обагри в алено небе и земя, животните вдигнаха глави и тръгнаха по-бързо. Милър, който цял ден беше яздил пред другите, се обърна и извика на Чарли Хоуг:
— Подкарай ги по-бързо. Ще издържат, вече е по-прохладно. Трябва да изминем още десетина километра и чак тогава ще спрем да починем.
За пръв път от рано сутринта камшикът изсвистя и заглуши скърцането на каруцата и тихия звук от копитата на воловете. Мъжете пришпориха конете, които от време на време преминаваха в бавен спънат тръс.
След залез слънце бързо се спусна мрак, но групата пак продължи нататък. Зад тях изгря тънка луна, а Андрюс имаше чувството, че се движат, но това не ги отвежда никъде, че всъщност мърда обвитото в здрач ниско плато и на тях само им се струва, че напредват. Той видя в сумрака точно отпред лъка на седлото и се понадигна, като натисна с неустойчиви ходила стремената.
След около два часа Милър, смътно петно, което сякаш беше част от коня му, спря и извика на другите отзад с глас, ясен и пронизителен в мрака:
— Спри при върбите, Чарли. Тук ще направим бивак.
Андрюс тръгна предпазливо към Милър, като стискаше здраво юздите, за да спре коня. Пред него изникнаха неясните очертания на реката — тъмно петно на фона на не толкова наситената тъмнина. Опита се да извади крак от стремето, за да слезе, но не успя — ходилото му беше изтръпнало и вдървено. Накрая се пресегна надолу, хвана стремето за каишката и я затегли, докато то се разхлаби. Премести тежестта на тялото си на една страна и почти се свлече от коня, а после се закрепи, като се вкопчи за седлото.
— Тежък ден, а?
Гласът прозвуча тихо, но идваше отблизо. Андрюс се обърна: в мрака се мержелееше широкото бяло лице на Милър. Младежът преглътна и кимна, не вярваше, че ще бъде в състояние да каже нещо.
— Иска се малко време, докато свикнеш — продължи Милър. — Ще пояздиш два-три дни, и всичко ще е наред. — Той отвърза отзад от седлото на Андрюс постелката му и шляпна силно коня по задницата. — Ще пренощуваме ей в онази малка клисура зад върбите. Как мислиш, ще се справиш ли?
Андрюс кимна и взе от него постелката.
— Благодаря — рече. — Добре съм.
Тръгна неустойчиво в посоката, показана от Милър, макар и да не виждаше нищо зад върбите. Около него се движеха тъмни сенки и той забеляза, че Чарли Хоуг вече е разпрегнал воловете и те вървят тежко към реката. Чу звука от лопата, която се забива в пръстта и драще на камък, и видя как луната проблясва по метала. Приближи се: Чарли Хоуг дълбаеше малък ров. Със здравата ръка бе хванал дръжката, а с единия крак забиваше лопатата в земята, после закрепваше дръжката в свивката на другата си ръка и изсипваше пръстта до дупката. Андрюс пусна постелката и седна на нея, после пъхна ръце между краката си и сви пръсти до пръстта.
След малко Чарли Хоуг спря да копае и се отдалечи в мрака, откъдето се върна със сноп съчки и клонки. Метна ги в рова, драсна клечка кибрит, която затрепка в тъмнината, и я пъхна в съчките. Не след дълго вече гореше ярък огън, който подскачаше в мрака. Чак тогава Андрюс забеляза, че Шнайдър се е излегнал отсреща, от другата страна на огъня. Той му се усмихна ехидно, по лицето му играеха отблясъците от огъня, после пак се изтегна на постелката и смъкна шапката върху лицето си.