Следващия час-два Андрюс бе толкова изтощен, че почти не забелязваше какво става наоколо. Чарли Хоуг ту се появяваше, ту пак се скриваше, за да разръчка огъня, после при него дойде Милър, който също разстла постелката, без да сваля очи от пламъците, и точно тогава Андрюс се унесе. Събуди се рязко от миризмата на кафе, което се вари, и се огледа, изведнъж озадачен — за миг не видя друго освен малкия нажежен кръг на жаравата отпред, откъдето в лицето и ръцете го лъхна силна горещина. После забеляза едрите силуети на Шнайдър и Милър, застанали при рова с огъня, надигна се мъчително от постелката и отиде при тях. Без да казват нищо, мъжете започнаха да отпиват от кафето и да ядат от парещия зрял боб и свинските пръжки, приготвени от Чарли Хоуг. Андрюс се усети, че яде като невидял, направо се дави, макар и да не чувстваше глад. Мъжете огребаха до дъно храната в голямото котле и отопиха с натрошен сухар тенекиените чинии. Изляха и всичкото кафе в окаденото канче и започнаха да го пият на бавни глътки, а Чарли Хоуг занесе съдовете долу на реката.
Без да си маха обувките, Андрюс се зави и легна на земята. Около лицето му жужаха комари, той обаче не ги разгонваше. Точно преди да заспи, дочу в далечината конски копита и тихото скърцане на бързо въртящи се колела на каруца, над другите звуци се извиси и слаб мъжки глас, който крещеше. Андрюс се надигна на лакът.
От мрака, някъде съвсем наблизо, прозвуча гласът на Милър:
— Ловци на бизони. Сигурно някоя от хайките на Макдоналд. — В тона му се долавяше презрение. — Придвижват се доста бързо. Едва ли носят много кожи.
Звуците заглъхнаха в далечината. Известно време Андрюс продължи да се подпира на лакът и да се взира напрегнато в посоката, откъдето бяха дошли. После ръката му се умори, той легна и почти веднага заспа.
2
Докато вървяха неотклонно на запад, под тях се люшкаше разпрострялата се равнина. Гъстата трева по пасищата, от която въпреки тежкото пътуване животните наддаваха на тегло, си сменяше цвета през деня: сутрин във възрозовите лъчи на ранното слънце бе почти сива, по-късно, в жълтата светлина преди обед, беше яркозелена, по пладне беше със синкав оттенък, следобед, когато слънцето напичаше, гледани отдалеч, стръковете сякаш се сливаха и се жълтееха леко, така че, духнеше ли ветрец, през тревата сякаш минаваше жив цвят, който ту изчезваше, ту отново се появяваше. Вечер, след като слънцето залезеше, изникваше морав оттенък, все едно тревата е погълнала цялата светлина на небето и отказва да му я върне.
След първия ден от пътуването местността наоколо вече не беше толкова равна и се гънеше леко пред тях, така че те се придвижваха от плитка падинка към полегат баир, сякаш са мънички ладийки, подмятани по замръзналата повърхност на огромно море.
На повърхността на това море, сред малките котловини и ниските възвишения, Уил Андрюс забеляза, че сякаш вече не усеща да се движи напред. През първите няколко дни от пътуването бе разкъсван от силната болка, причинявана му от всяка крачка на коня, която като че ли се врязваше в нервите и съзнанието му. После обаче тя се попритъпи и на нейно място се появи вцепененост — Андрюс не усещаше задните си части върху седлото, а краката му можеха да са и дървени, толкова сковано и безчувствено се поклащаха отстрани на хълбоците на коня. Именно заради това вцепенение той вече не забелязваше, че напредват. Конят го пренасяше през падини и била, а на Андрюс му се струваше, че се движи не той, а местността наоколо, която малко по малко се разкрива все повече.
Ден след ден тази вцепененост се просмукваше все повече в Андрюс и накрая той имаше чувството, че го е сковала от глава до пети. Струваше му се, че е като земята — безлик и безформен, и се случваше някой от мъжете да погледне към него, през него, сякаш той изобщо не съществува, затова Андрюс волю-неволю тръсваше рязко глава или вдигаше ръката или крака си, за да се увери, че не е невидим.
Тази скованост се пренасяше и върху начина, по който той възприемаше другите, яздещи заедно с него по пустата равнина. Понякога бе толкова уморен, че ги гледаше, а не ги разпознаваше, не виждаше друго освен най-груби очертания на хора. В такива мигове разбираше кой кой е само по положението, което заемаха. Както и в началото, Милър яздеше отпред, а Андрюс и Шнайдър образуваха основата на триъгълника отзад. Наближеха ли от някоя падина или полегат баир, Милър вече не се открояваше на хоризонта и сякаш се сливаше със земята и възприемаше цвета и очертанията на местността, по която яздеше. След първия ден от пътуването той говореше много малко и като че ли не забелязваше мъжете, тръгнали заедно с него. Точно като звяр душеше, въртеше глава ту насам, ту натам, привлечен от звуци и миризми, които останалите не долавяха, друг път отмяташе назад глава и дълго не помръдваше, сякаш чакаше знаци, които така и не идваха.