До Андрюс, но на десетина метра от него, яздеше Шнайдър. Беше нахлупил чак до очите си широката шапка, изпод която косата му стърчеше като сноп прогнила слама, и се беше сгърбил на седлото. Понякога беше затворил очи и след като задремеше, се клатушкаше на седлото, друг път се взираше свъсен някъде между ушите на коня. От време на време отхапваше от квадратното парче пресован тютюн, което държеше в горния си джоб, и плюеше презрително на земята сякаш по нещо, което му е нанесло обида. Рядко поглеждаше към другите и не говореше, освен ако не се налага.
Чарли Хоуг се беше разположил на високо, върху капрата на каруцата, и пътуваше зад мъжете на коне. Покрит със ситната прах, вдигната от конете и воловете, той държеше главата си високо и гледаше над воловете и мъжете отпред. Понякога ги викаше с писклив, пресипнал весел гласец, друг път тананикаше фалшиво, като си тактуваше с чукана, останал от дясната му китка, случваше се и да запее прегракнало някой химн, който режеше слуха и на тримата и те се обръщаха и се взираха в Чарли Хоуг, който не забелязваше нищо, в сгърченото му лице, отворената уста и присвитите очи, слепи за всичко наоколо. Вечерно време, след като мъжете се нахранеха и вържеха животните, Чарли Хоуг разгръщаше омаслявената си опърпана Библия и си четеше тихо в светлината на гаснещия лагерен огън.
На четвъртия ден, откакто бяха потеглили от Бъчърс Кросинг, Андрюс видя за втори път следи от бизони.
Показа му ги Милър. Групата беше излязла от поредната падина, каквито из канзаските равнини нямаха чет, и след като се качи на ниското възвишение, Милър спря коня и повика Андрюс. Той отиде при него.
— Погледни натам — рече Милър и вдигна ръка.
Андрюс се извърна в същата посока. В началото не видя друго освен хълмистата местност, по която яздеха, после спря поглед върху бялото петно, което проблясваше на сутрешното слънце в далечината. Беше безформено и почти не личеше сред синкавозелената трева наоколо. Андрюс се обърна отново към Милър.
— Какво е това? — попита.
Другият мъж се ухили.
— Хайде да идем и да погледнем отблизо.
Пришпориха конете, които препуснаха в лек галоп, Шнайдър ги последва по-бавно, Чарли Хоуг също обърна леко воловете и пое далеч зад тях в същата посока.
Щом наближиха мястото, което Милър бе посочил, Андрюс видя, че това не е просто бяло петно и че каквото е разпиляно, обхваща сравнително голям участък, сякаш бе нахвърляно нехайно от огромна нечовешка ръка. Милър спря рязко и след като слезе, прихвана юздата за седлото така, че вратът на коня да е извит надолу. Андрюс също слезе и отиде при Милър, който стоеше неподвижно и се взираше в мястото с разпръснатите по него бели неща.
— Какво е това? — повтори младежът.
— Кости — отвърна Милър и отново му се усмихна.
Приближиха се още малко. Белите кости проблясваха в ниската синкавозелена трева, порасла наоколо. Андрюс тръгна сред тях, като внимаваше да не ги докосва и се взираше любопитно.
— Малък улов — отбеляза Милър. — Най-много трийсетина-четиресет бизона. Убити са доста скоро. Погледни тук.
Андрюс отиде при него. Милър стоеше пред скелет, който бе почти непокътнат. От огънатия наранен гръбначен стълб с изпъкнали сивкави прешлени се показваха извитите на голям лък ребра на гръдния кош. Отпред те бяха много широки и сплеснати, но при хълбоците на животното рязко се стесняваха и скъсяваха и накрая се превръщаха просто в бели израстъци, прикачени към гръбначния стълб само с наподобяващи върви изсъхнали сухожилия и хрущяли. В тревата като в гнездо се бяха сгушили двете широки като лопатки кости в края на гръбначния стълб, зад тях се белееха и костите на задните крака, които в края изведнъж ставаха много остри. Андрюс тръгна да обикаля около скелета, обърнат с кухината на стомаха нагоре, и да го разглежда, но не го докосна.
— Погледни тук — подкани още веднъж Милър.
Сетне посочи черепа, който лежеше точно пред зейналата овална предна част на гръдния кош. Беше тесен и сплескан, странно малък до огромния скелет, който в най-високата си част стигаше малко над кръста на Андрюс. От него се подаваха два къси извити рога, върху равния горен край се виждаше кичур изсъхнала козина.
— Лежи тук най-много от две години — рече Милър. — Дори още понамирисва.
Андрюс се вцепени — беше усетил леката възкисела миризма на изсъхнала разложена плът. Кимна, но не каза нищо.
— Това приятелче тук е било доста едро — продължи Милър. — Сигурно е тежало към един тон. Няма да видиш често наоколо толкова големи.