— Макдоналд ли? — Администраторът кимна бавно. — Търговеца на кожи? Разбира се. Всички познават Макдоналд. Приятел ли ви е?
— Не точно — отвърна Андрюс. — Знаете ли къде мога да го намеря?
Администраторът кимна.
— Канцеларията му е долу при траповете. На десетина минути оттук.
— Ще го видя утре — заяви младежът. — Тъкмо пристигнах преди няколко минути от Елсуърт и съм уморен.
Администраторът затвори тефтера, избра от халката, закачена на колана му, един от ключовете и го даде на Андрюс.
— Ще се наложи сам да качите багажа горе — обясни той. — А аз ще донеса водата, когато поискате.
— След около час — отговори Андрюс.
— Петнайсета стая — каза мъжът. — Точно до стълбището.
Младежът кимна. Стълбището беше без перила, бе стръмно и започваше от стената в дъното към малкия правоъгълен отвор в централната част на сградата. Горе Андрюс застана в началото на тесния коридор, разполовил дългата редица стаи. Намери своята и влезе вътре — не беше заключено. В помещението имаше място само за тясно легло с въжета вместо пружина и тънък дюшек, грубо скована маса с лампа и тенекиен леген, огледало и обикновен стол като онези, които младежът бе видял долу във фоайето. Стаята беше с един прозорец към улицата с лека подвижна дъсчена рамка, покрита с нещо като тензух. Андрюс си даде сметка, че откакто е дошъл в града, не е виждал стъкла по прозорците. Остави платнената пътна чанта върху дюшека.
След като си разопакова багажа, пъхна чантата под ниското легло и се изтегна върху неравния дюшек, който изшумоли и потъна под тежестта му — младежът усети под тялото си опънатите въжета, на които бе сложен дюшекът. Почувства тъпа болка в кръста, задните си части и бедрата — чак сега осъзна колко уморително е било пътуването.
Но то вече беше приключило и докато мускулите му се отпускаха, Андрюс се върна наум по пътя, който беше изминал. Близо половин месец бе прекосявал страната с каруца и железница. От Бостън до Олбъни, от Олбъни до Ню Йорк, от Ню Йорк… Имената на градовете се бяха слели в паметта му и вече нямаха връзка с пътя, който бе пропътувал. Балтимор, Филаделфия, Синсинати, Сейнт Луис. Младежът помнеше колко неудобни са били твърдите седалки по вагоните и каруците, колко дълго — вялото чакане по окадените гари. Сега неудобствата на пътуването се заличиха — всичко бе приключило.
Андрюс знаеше, че и утре мускулите ще го болят. Усмихна се и затвори очи — да не му свети през покрития с плат прозорец, към който беше обърнат. Унесе се.
След известно време администраторът донесе дървено корито и кофа вода, над която се виеше пара. Андрюс стана и преля малко от водата в тенекиения леген. Насапуниса си лицето и се обръсна, а администраторът се върна с още две кофи студена вода, която изля в коритото. След като той излезе от стаята, Андрюс се съблече бавно — докато смъкваше дрехите, ги изтръскваше от прахта и ги слагаше внимателно на стола. Стъпи в коритото и след като седна, доближи колене до брадичката си. Насапуниса се бавно, а от топлата вода и следобедната тишина му се приспа. Седя в коритото, докато главата му не започна да клюма и да опира в коленете, затова се изправи и излезе от коритото. Стъпи на голото дюшеме, от него се стичаше вода и той се огледа с какво да се избърше. Не видя в стаята кърпа, затова взе от стола ризата си и се подсуши с нея.
В помещението се бе промъкнал здрач, в сгъстяващия се мрак прозорецът светеше бледо, а от прохладния ветрец платът потрепваше и се издуваше — туптеше като живо същество и ту се уголемяваше, ту пак се смаляваше. Откъм улицата се чуваха гласове, които бавно се засилваха, звуците на обуща и кънтящи стъпки по дъсчените тротоари. Някъде се засмя жена, която внезапно млъкна.
От банята Андрюс се бе поотпуснал, мускулите на кръста вече не го боляха толкова. Все така гол, той сгъна грубото одеяло на нещо като възглавница и легна на неравния дюшек. Той го задраска по кожата. Но Андрюс заспа още преди в стаята да е станало тъмно.
През нощта се буди няколко пъти от звуци, в просъница не можеше да каже откъде идват. В отрязъците, докато беше буден, се оглеждаше, но бе толкова тъмно, че не виждаше стените, очертанията на стаята, затова му се струваше, че е сляп, че е увиснал сред някаква пустош и не помръдва. Имаше чувството, че смехът, гласовете, дращенето, приглушеният тропот, дрънченето на звънчетата по юздите и на веригите по сбруята кънтят в главата му и се въртят ли, въртят в нея като в куха сфера. По едно време му е стори, че чува гласа, после и смеха на жена — те прокънтяха съвсем наблизо, откъм коридора, в някоя от стаите. Известно време Андрюс лежа буден и се ослушва напрегнато, но не ги чу отново.