По останките, които лежаха, застинали върху тревата в прерията, Андрюс се опита да си представи животните, припомни си и рисунките, които беше виждал по книгите. Ала така и не успя да свърже несигурните спомени с истинските кости, да си представи животното такова, каквото е било.
Милър изрита едно от широките ребра, то се откърши от гръбначния стълб и тупна тихо в тревата. Милър погледна Андрюс и показа с широко движение на ръката мястото наоколо.
— Едно време, в дните на големите улови, се е случвало да се огледаш и да видиш на километри цели купчини от кости. Допреди пет-шест години понякога сме яздили все по кости от Поний Форк чак до Смоуки Хил. Ето в какво се превърна ловът в Канзас. — Той изрита презрително друго ребро. — И тези кости няма да останат тук още дълго. Някой беден селянин ще ги види, ще ги натовари на каруцата си и ще ги използва за тор. Макар че не са много, едва ли си струва да си правиш труда.
— За тор ли? — учуди се Андрюс.
Милър кимна.
— Бизонът е чудна твар, няма нещо в него, което да не можеш да използваш. — Той отиде в другия край на скелета, наведе се и вдигна широката кост, останала от задния крак, после я размаха, все едно е бойна сопа. — Индианците са изработвали от тези кости какво ли не, като се започне от игли и се стигне до бойни сопи, ножове, толкова остри, че направо са могли да те изкормят. За стрелите са залепвали върху ивици кост парчета от рога, пак така са изработвали и върха им. Виждал съм огърлици, измайсторени от парченца кост тъй добре, та ще помислиш, че са правени в Сейнт Луис. Играчки за малките, гребени за индианките и все от кост. Тор за почвата.
Той поклати глава и след като замахна още веднъж с костта, я запрати така, че тя политна високо във въздуха, после отрази за миг слънцето и падна на меката трева, където отскочи и застина.
Зад тях изпръхтя кон — беше се приближил и Шнайдър.
— Да вървим! — подкани той. — До края на това пътуване ще се нагледаме на кости, стига онова стадо наистина да е горе в планината.
— Разбира се — отвърна Милър. — Тази купчина си е малка.
Появи се и каруцата и екна треперливият глас на Чарли Хоуг, който пееше, че Бог е сигурното му избавление, че той не се страхува от никой враг, нито от мрака и изкушенията, че е твърд в битката, понеже Бог му стои отдясно. Известно време тримата слушаха как изтерзаният глас запраща към пустата земя своето послание, сетне пришпориха конете пред каруцата и продължиха бавното си пътуване през прерията.
Започнаха да се натъкват по-често на следи от бизони: не веднъж и дваж минаваха по отъпкани пътеки, останали от огромни стада, които са отивали към реката — на водопой, видяха и голяма вдлъбнатина във вид на паница, дълбока близо два и широка към десетина метра, чак до ръба й растеше трева, но на дъното на самата плитка яма пръстта наподобяваше ситна прах. Милър обясни на Андрюс, че това било трап, където огромните зверове се търкаляли, за да намерят облекчение от тази напаст — насекомите и бълхите. В трапа отдавна не беше влизало животно, Милър посочи, че наоколо нямало следи от бизони и тревата била зелена, неотъпкана.
Веднъж видяха и мъртъв женски бизон. Лежеше вкочанен на една страна в гъстата зелена трева, коремът му беше издут, носеше се смрадта на разлагаща се плът. Когато мъжете се приближиха, двата лешояда, които ръфаха от месото на животното, се издигнаха бавно и предпазливо и закръжиха високо над мършата. Милър и Андрюс отидоха при трупа и слязоха от конете. Тъмнокафявата козина по вдървеното туловище беше изгубила блясъка си и на места бе почерняла, Андрюс понечи да се доближи още малко, но го спря миризмата. Повдигна му се, той се отдръпна и заобиколи звяра, та вятърът да не носи към него вонята.
Милър му се усмихна.
— Доста силна е, а? — Все така ухилен, подмина младежа и приклекна до бизона, за да го огледа внимателно. — Кравичка — рече. — Някой я е застрелял и я е зарязал, вижда се, че е издъхнала от загуба на кръв. Вероятно е изостанала от стадото. — Той изрита вкочанения изпружен долен крак. Плътта потрепери едва доловимо, чу се тих звук, все едно някой разпорва твърд плат. — Мъртва е повече от седмица, истинско чудо е, че по нея е останало месо.
Той поклати глава, обърна се и се върна при коня, който се беше отдалечил — заради смрадта. Когато Милър се приближи, конят сведе уши и се отдръпна, но Милър му заговори — да го успокои, и той застина, въпреки че мускулите по предните му крака бяха изопнати и потреперваха. Милър и Андрюс се качиха по седлата и подминаха каруцата и Шнайдър, който не бе и забелязал, че са спирали. Вонята на разложена плът се бе просмукала и в дрехите на Милър и дори когато той избърза напред, лекият ветрец пак я разнасяше и Андрюс закриваше с длан ноздрите и устата си, сякаш ги е докоснала нечистотия.