Веднъж видяха и малко стадо — и този път Милър го посочи на Андрюс. Стадото наподобяваше черни точици, струпани на едно място сред светлозелената прерия, Андрюс не различи ни форми, нито движение, въпреки че напрегна очи в ослепителното следобедно слънце и се надигна на седлото.
— Стадото е съвсем малко — обясни Милър. — Местните ловци са разпръснали бизоните и те вече не се придвижват на големи групи.
Тримата: Андрюс, Милър и Шнайдър, яздеха един до друг. Шнайдър каза припряно, напосоки:
— Човек понякога трябва да се задоволява и с малки стада. Щом се придвижват по този начин, и ние трябва да ловуваме така.
Милър, който продължаваше да се взира в стадото в далечината, отвърна:
— Помня времето, когато не срещахме стада с по-малко от хиляда бизона, на някои и те им бяха малко. — Той описа с ръката си широк полукръг. — Стоял съм на места като това тук и не съм виждал друго освен бизони: петдесет, седемдесет и пет, сто хиляди, които вървят през тревата. Долепени толкова плътно един до друг, че цял ден можеш да вървиш по гърбовете им, без да докосваш земята. А сега виждам само бизони, които са се залутали — като ония там. И мъже в разцвета на силите си ходят да ги ловят.
Той се изплю на земята.
И този път Шнайдър каза съвсем напосоки, сякаш говореше на въздуха:
— Щом няма друго освен залутали се бизони, ще ходим на лов за залутали се бизони. Вече не храня надежда за повече.
— Там, накъдето сме се запътили — възрази Милър, ще ги видиш, както сме ги гледали едно време.
— Може и да е така — отвърна Шнайдър. — Но аз пак не се надявам особено.
От каруцата отзад долетя пискливият пресипнал глас на Чарли Хоуг:
— Стадото е съвсем мъничко. Едно време не се срещаха такива. Бог дал, Бог взел.
Тримата се обърнаха, изслушаха го, а щом той приключи, пак се обърнаха, ала не видяха размазаното петънце, което допреди малко се чернееше в ширналата се прерия. Милър избърза напред, а Шнайдър и Андрюс продължиха след него, не заговориха отново за онова, което бяха видели.
Рядко прекъсваха така пътуването. На два пъти подминаха малки групи, поели в същата посока. Едната се състоеше от мъж, жена му и три невръстни деца. Почернели от прахта, жената и децата се бяха сгушили с мрачни, начумерени от умората лица в малката каруца, теглена от четири мулета, и не казаха нищо, ала на мъжа му се говореше толкова много, че той чак се задъхваше, докато им обясняваше, че идва чак от Охайо, където бил изгубил фермата си, и смятал да отиде при брат си, който имал фирмичка в Калифорния, бил тръгнал с още няколко каруци, но едно от магаретата окуцяло и това ги забавило, бил изостанал с близо половин месец от основната група и почти не се надявал да я настигне. Милър прегледа пострадалото муле и посъветва мъжа да свърне към Форт Уолас, където впрягът щял да почине, а той щял да изчака други каруци, с които да продължи. Непознатият се поколеба, затова Милър отсече, че мулето ще издържи най-много до Форт Уолас и мъжът ще постъпи глупаво, ако продължи нататък сам. Той поклати упорито глава. Милър не каза нищо повече, само даде знак на Андрюс и Шнайдър, след което тримата заобиколиха мъжа, жената и децата и подкараха нататък. Късно вечерта прахта, вдигана от теглената от мулетата каруца, още се виждаше в далечината отзад. Милър поклати глава.
— Няма да стигнат доникъде. Това муле едва ли ще издържи и два дни. — Той се изплю на земята. — Трябваше да свърнат, където им казах.
Другата група, която подминаха, бе по-голяма, от петима мъже на коне, тези мъже бяха мълчаливи и мнителни. Без особено желание съобщиха на Милър, че се били запътили към Колорадо, към рудник, който смятали да разработят. Отказаха, когато Чарли Хоуг ги покани да хапнат заедно с тях, и както стояха плътно един до друг, изчакаха хората на Милър да ги подминат. По-късно същата вечер, след като си легнаха, Милър, Андрюс, Шнайдър и Хоуг чуха приглушеното чаткане на копита — мъжете ги заобиколиха и продължиха нататък.
След като пътят зави към реката, се натъкнаха на широк баир, отстрани на който набързо бяха изкопани землянки. На равната твърда земя отпред си играеха няколко мургави голи деца, зад тях, при входовете на землянките, бяха насядали петима-шестима индианци, жените изглеждаха безформени под одеялата, с които въпреки жегата се бяха омотали, мъжете бяха стари и съсухрени. Докато групата минаваше, децата прекратиха играта и изгледаха с тъмни воднисти очи мъжете — Милър им махна с ръка, ала индианците не откликнаха по никакъв начин.