— Речни индианци — обясни той презрително. — Карат на риба и диви зайци. Никакви ги няма в лова.
Но докато напредваха с такива кратки прекъсвания, Андрюс имаше чувството, че всичко става все по-нереално. Всичко се свеждаше единствено до делничните подробности, когато те лягаха да поспят, сутрин ставаха от сън, пиеха от горещите тенекиени канчета силно кафе, прибираха постелките по конете, които изнемощяваха все повече, придвижваха се монотонно и вцепеняващо през прерията, която си оставаше все същата, по пладне пояха конете и воловете, ядяха корав сухар и сухи плодове, продължаваха нататък, щом се мръкнеше, правеха в тъмното лагер, после, в трепкащата светлина на огъня, гълтаха ненаситно, в огромни количества безвкусен зрял боб с пръжки, отново пиеха кафе и отново си лягаха. Това се превърна в ритуал, все по-безсмислен в своето повторение, ала ритуал, който въпреки всичко сега единствен придаваше някаква форма на живота му. Струваше му се, че напредва мъчително, сантиметър по сантиметър през прерията, но не и през времето, което сякаш се движеше заедно с него на невидим облак, увиснал отгоре, вкопчен в него, докато той върви нататък.
Това, че все пак минава време, личеше по лицата на тримата мъже, които яздеха с него, и в промените, които Андрюс долавяше в себе си. Той усещаше как от ден на ден кожата на лицето му изпръхва все повече, загрубява, а четината в долния му край омеква, как от слънцето ръцете му почервеняват, сетне стават кафяви и потъмняват. Усещаше и как тялото му става по-гъвкаво и твърдо, понякога му се струваше, че се е преселил в ново тяло, в истинското си тяло, което е лежало под пластовете нереално бяла гладка кожа и мека плът.
Промяната, която виждаше в другите, не бе толкова крайна и съществена за него. Гъстата, добре оформена брада на Милър започна да се усуква по краищата, но промяната личеше повече в начина, по който той седеше на седлото, в походката му и в погледа, вперен в ширналата се прерия. Скованото, сдържано поведение, което Андрюс помнеше от времето, когато се бе запознал в Бъчърс Кросинг с Милър, бе отстъпило място на някаква лекота, непринуденост и дружелюбие. Той седеше на седлото така, сякаш то е естествено продължение на животното, което яздеше, стъпваше така, сякаш със самото движение галеше очертанията на местността, погледът му, насочен към прерията, изглеждаше открит, свободен и безграничен като земите, към които бе отправен.
Колкото до лицето на Шнайдър, то сякаш хлътваше, скриваше се в брадата, която растеше бавно и стърчеше като слама по все по-тъмното му от слънцето лице. От ден на ден Шнайдър се затваряше все повече в себе си, разговаряше с другите по-рядко и докато яздеше, сякаш се стремеше да е по-далеч от тях: все гледаше встрани, а вечер се хранеше мълчаливо, обръщаше се на една страна към огъня и си лягаше доста преди останалите.
От всички Чарли Хоуг като че ли се беше променил най-малко. Прошарената му брада изглеждаше малко по-гъста, от стихиите кожата му почервеня, но не потъмня, той се озърташе припряно, крадешком и най-неочаквано, ни в клин, ни в ръкав започваше да говори на всички, без да очаква отговор. Когато местността наоколо беше равна, вадеше опърпаната омаслявена Библия и я разлистваше, като плюнчеше пръст и присвиваше очи, за да вижда в прахоляка. По цял ден току бръкваше под капрата и вадеше шишето с уискито, което отпушваше с пожълтели зъби, пускаше запушалката в скута си и отпиваше шумно. После запяваше с пискливия си, висок треперлив глас някой химн, който се рееше в прахта и заглъхваше в ушите на тримата мъже, яздещи отпред.
На шестия ден от пътуването стигнаха края на пътя при Смоуки Хил.
3
Тъмнозелената линия на дърветата и храстите, покрай която вървяха още от Бъчърс Кросинг, зави плавно на юг. Малко преди обяд на шестия ден четиримата спряха и загледаха река Смоуки Хил. Долу в падината, през шубрака и дърветата в далечината, се виждаше водата, която течеше бавно. По-нататък вече изглеждаше не мътнозелена, а посребрена от слънцето, бистра и прохладна. Тримата мъже се приближиха с конете един към друг, воловете извърнаха глави към реката и измучаха тихо, Чарли Хоуг им извика да спрат и вдигна ръчката, за да застопори колелата, после скочи от капрата, слезе тромаво от каруцата и забърза към мястото, където го чакаха другите. Погледна Милър.
— Тук пътят завива заедно с реката — обясни му той. — Следва я чак до Арканзас. Можем да продължим по него и да сме сигурни, че ще имаме предостатъчно вода, но ще се забавим с цяла седмица.
Шнайдър го погледна и се усмихна, зъбите му се белееха върху покритото с прах лице.