— Доколкото разбирам, не смяташ да продължим по пътя.
— Ще се забавим със седмица, че и повече отвърна Милър. — Минавал съм и преди напряко. Той махна с ръка към равнината на запад, оттатък пътя покрай Смоуки Хил. — И там има вода, стига да знае човек къде да я търси.
Все така ухилен, Шнайдър се извърна към Андрюс.
— Господин Андрюс, нямаш вид на човек, който е изпитвал някога през живота си жажда, истинска жажда. Затова ми се струва, че е безпредметно да те питам как предпочиташ да постъпим.
Младежът се поколеба, сетне поклати глава.
— Нямам право да говоря. Не познавам местността.
— А Милър я познава — рече Шнайдър, — поне така твърди. Значи ще продължим, както каже той.
Милър се усмихна и кимна.
— Като те слушам, Фред, май искаш да ти платят за още една седмица. Наистина ли се страхуваш от места, където няма вода?
— И друг път съм минавал през такива места — отговори Шнайдър. — Но не изгарям от желание аз да умирам от жажда, а да гледам как конете и воловете пият на воля вода.
Милър се усмихна още по-широко.
— Не е приятно — потвърди той. — И на мен ми се е случвало. Но на по-малко от ден път оттук има вода. Не мисля, че ще се стигне чак дотам.
— И още нещо — допълни Шнайдър. — Та откога, казваш, не си ходил на онова място?
— От няколко години — отвърна другият мъж. — Но има неща, които не те напускат. — Въпреки че продължи да се усмихва, гласът му стана по-твърд. — Да нямаш някакви сериозни оплаквания, Фред?
— Нямам — рече Шнайдър. — Просто си помислих, че трябва да кажа някои неща. В Бъчърс Кросинг обещах да дойда с вас и ще го направя. За мен няма значение по кой път ще минем.
Милър кимна и се извърна към Чарли Хоуг.
— Мисля, че няма да е зле, преди да продължим, да оставим животните да си починат и да ги напоим. За всеки случай ще се запасим и с възможно най-много вода. Ти се погрижи за впряговете, а ние ще натоварим водата на каруцата.
Докато Чарли Хоуг водеше воловете надолу към реката, другите отидоха при каруцата и затърсиха съдини, с които да пренесат водата. От големия квадратен брезент, с който бяха покрили хранителните си запаси, Милър направи нещо като бъчва, пристегната отстрани със зелени вейки, които той отсече на брега на реката. Завърза две от по-тънките така, че да образуват обръч, който прихвана около брезента с кожени ремъци. По-късите и дебели клонки подкастри и подпъхна под обръча от вейки и така измайстори съдина с диаметър около метър и половина и височина към метър и двайсет. Тримата мъже я напълниха на три четвърти с кофите и котлетата, които Чарли Хоуг използваше да готви, и с едно дървено буренце, отне им близо час.
— Стига толкова — каза по едно време Милър. — Ако я напълним още, ще се разплиска.
Седнаха да си починат в сянката край Смоуки Хил, докато спънатите волове се разхождаха покрай реката и пасяха от тучната трева по влажните й брегове. Милър им обясни, че тъй като е много горещо и им предстои да минат през суха местност, ще тръгнат малко по-късно, затова Чарли Хоуг успя да приготви зрял боб, който бе накиснал предварително, пръжки и кафе. Докато следобедното слънце не измести сянката така, че четиримата останаха извън нея, те лежаха уморени на тревистия бряг на реката и слушаха ромона на прохладната вода, а тя течеше покрай тях плавно, с лекота назад през прерията, която бяха прекосили, покрай Бъчърс Кросинг и нататък, на изток. Щом слънцето го докосна по лицето, Андрюс седна. Милър каза:
— Хайде да тръгваме.
Чарли Хоуг събра воловете, сложи им, както бяха на двойки, хомота и ги впрегна в каруцата. Четиримата се извърнаха към равнината, където не виждаха ни дърво, ни път, който да ги направлява, и потеглиха. Не след дълго зелената линия, очертала река Смоуки Хил, се скри и сред разпрострялата се докъдето поглед стига равнина Андрюс се втренчи в гърба на Милър, за да знае накъде да върви.
Над тях се спусна здрач. Ако не беше умората, изтощението на конете, които едвам кретаха под тежестта на товара си, Андрюс можеше и да реши, че нощта ги е застигнала на мястото при завоя на Смоуки Хил, откъдето са тръгнали. Цял следобед, докато бяха яздили през равнината, той не бе видял нито дърво, нито падинка или баир, които да послужат на Милър за ориентир. Онази вечер караха без вода.
Докато разтоварваха конете и правеха лагер насред прерията, си размениха само няколко думи. Чарли Хоуг водеше воловете един по един отзад на каруцата, а Милър държеше изправена брезентовата съдина, докато животните пиеха от водата в нея. В светлината на фенера внимаваше много докъде е стигнала водата — щом някой от воловете изпиеше каквото му се полага, Милър казваше рязко: