— Стига толкова.
После изритваше добичето, а Чарли Хоуг му отместваше главата. След като напоиха воловете и конете, съдината бе пълна на една четвърт.
Много по-късно мъжете наклякаха да пийнат кафе около огъня, стъкмен от Чарли Хоуг с дървата, които той бе събрал по време на обедната почивка. Шнайдър, чието напрегнато безизразно лице сякаш мърдаше и се променяше в трепкащата светлина, каза напосоки:
— Никога не съм си падал по места без вода. — Другите не отвърнаха. Той продължи: — В съдината сигурно са останали няколко капки.
— Пълна е на една четвърт — уточни Милър.
Шнайдър кимна.
— Вероятно ще изкараме още един ден. Е, малко жадни, но ще избутаме някак още един ден.
— Според мен два — допълни Милър.
— Ако не открием вода — вметна Шнайдър.
— Ако не открием вода — съгласи се Милър.
Шнайдър надигна тенекиеното канче и допи каквото беше останало от кафето. Беше отметнал глава и в светлината на огъня брадичката и гърлото му изпъкваха и потреперваха. Гласът му прозвуча спокойно и лениво:
— Дано утре се натъкнем на вода.
— Дано — повтори Милър. После: — Има колкото щеш вода, трябва само да я намерим. — Не му отговори никой. Той продължи: — Сигурно съм пропуснал някой жалон. Тук някъде трябваше да има вода. Но не е болка за умиране. Утре със сигурност ще имаме.
Тримата мъже го наблюдаваха напрегнато. В гаснещата светлина Милър ги изгледа един по един, накрая се вторачи невъзмутимо в Шнайдър. След миг въздъхна и остави внимателно канчето на земята, пред Чарли Хоуг.
— Хайде да поспим — подкани. — Искам утре сутринта да тръгнем рано, докато не е станало горещо.
Андрюс се опита да поспи, но колкото и да бе уморен, не успя да си почине добре. Постоянно се будеше от тихото мучене на воловете, които се бяха събрали отзад при каруцата, удряха с копита по земята и се бутаха при ритлата, с която бе покрита малкото вода, останала в брезентовата съдина.
От тревожния сън го изтръгна ръката на Милър върху рамото му. Той отвори очи в тъмнината и видя над себе си смътните очертания на тялото му. Чу, че другите се движат, препъват се и ругаят в сумрака.
— Ако ги подкараме бързо, няма да усетят, че не сме ги поили — каза Милър.
Когато на изток се зазори, воловете вече бяха впрегнати и четиримата отново се отправиха на запад.
— Не пришпорвайте конете — посъветва Милър. Нека сами определят колко бързо да вървят. Докато не намерим вода.
Животните се движеха вяло във все по-горещия ден. Когато слънцето се извиси, Милър яздеше много пред основната група: седеше с изправен гръб на седлото и постоянно местеше глава ту насам, ту натам. Случваше се да слезе и да огледа хубаво земята, сякаш там имаше скрит знак, който е пропуснал от коня. Продължиха нататък чак до пладне, че и до по-късно. Когато един от воловете се препъна и докато се изправяше, закачи с тъпия рог вола до него, Милър извика на всички да спрат.
— Напълнете манерките — подкани. — Трябва да напоим добитъка, едва ли ще остане много вода.
Мъжете се подчиниха мълком. Шнайдър се приближи последен до брезентовата съдина, напълни манерката си, изпи я на дълги жадни глътки и я напълни още веднъж.
Помогна на Чарли Хоуг да озаптява воловете, докато ги водеха един по един при отворената съдина отзад на каруцата. След като ги напоиха и ги спънаха по-встрани, оставиха конете да изпият каквото беше останало от водата. След това Милър счупи вейките, с които бяха закрепили съдината — да не се обезформя, и с помощта на Чарли Хоуг изтръска в едно дървено буре водата по свивките.
Чарли Хоуг развърза воловете и ги пусна да пасат по ниската жълтеникава трева. После се върна при каруцата и отвори един пакет сухари.
— Не се тъпчи с тях — предупреди го Милър. — Съвсем ще ожаднееш.
Мъжете приклекнаха в тясната сянка, хвърляна от каруцата. Шнайдър изяде бавно и внимателно един от сухарите и отпи малко от водата. Накрая въздъхна и каза направо на Милър:
— Изплюй камъчето, Милър. Знаеш ли къде има вода?
Милър рече:
— Доколкото помня, имаше малък скалист баир и зад него вода. Още половин ден, и според мен ще открием поток.
Шнайдър го изгледа озадачено. После застина, пое си дълбоко въздух и попита тихо:
— Къде сме, Милър?
— Излишно е да се притесняваш — рече му той. — Откакто съм бил тук, някои от жалоните са се променили. Но още половин ден, и ще се ориентирам.
Шнайдър се ухили и поклати глава. Засмя се тихо, пак заклати глава и седна на земята.
— Божичко! — възкликна. — Изгубили сме се.
— Не сме се изгубили, докато продължаваме да вървим в тази посока — вдигна Милър пръст към залязващото слънце. — До довечера, най-късно до утре рано сутринта със сигурност ще намерим вода.