— Равнината е голяма — възрази Милър. — Нищо не е сигурно.
— Излишно е да се притесняваш — повтори Милър.
Все така ухилен, Шнайдър погледна Андрюс.
— Как се чувстваш, господин Андрюс? Само при мисълта за вода ожадняваш, нали?
Младежът побърза да извърне поглед и се свъси, но онова, което бе казал Шнайдър, си беше самата истина. Изведнъж сухарът в устата му се стори сух като напечен от слънцето пясък и той преглътна, за да си навлажни устата. Забеляза, че Чарли Хоуг прибира в джоба на ризата си недоядения сухар.
— Още можем да свърнем на юг — каза Шнайдър. След ден, най-много ден и половина сме в Арканзас. Животните ще издържат ден и половина.
— Ще се забавим с една седмица напомни Милър. — Пък и нямаме причина, можем и да се поизмъчим малко от жаждата, но ще се справим. Познавам мястото.
— Не толкова добре, че да не се загубим — възрази Шнайдър. — Пак предлагам да завием към Арканзас. Там със сигурност има вода. — Той откъсна малко от спаружената жълта трева наоколо. — Погледни. По тия места има суша. Откъде да сме сигурни, че реките не са пресъхнали? Ами ако водоемите са празни?
— По тия места има вода — натърти Милър.
— Виждали ли сте следи от бизони? — изгледа ги един по един Шнайдър. — Нито една. Там, където няма вода, няма и бизони. Пак повтарям, дайте да се насочим към Арканзас.
Милър въздъхна и му се усмихна разсеяно.
— Няма да стигнем дотам, Фред.
— Моля?
— Няма да стигнем. Още откакто напуснахме Смоуки Хил, вървим под ъгъл. И да поим животните, ще вървим два и половина дни, по-добре да се върнем при Смоуки Хил. А без вода няма да стигнат доникъде.
— Мамка му — изруга тихо Шнайдър, — трябваше да ни предупредиш.
Милър отвърна:
— Излишно е да се притесняваш. Ще ти намеря вода, дори и да се наложи да копая.
— Мамка му — отговори Шнайдър. — Копелдак такъв. Вече ми минава през ума да продължа сам. Нищо чудно и да го направя.
— А нищо чудно и да не го направиш — натърти Милър. — Не познаваш тези места, нали, Фред?
— Знаеш го и без мен — тросна се Шнайдър.
— В такъв случай е за предпочитане да стоиш с групата.
Шнайдър ги изгледа един по един.
— А ти сигурен ли си, че групата ще остане с теб?
Напрегнатото лице на Милър се поотпусна и отстрани на устата му отново се появиха увисналите бръчки.
— Ще продължа нататък, както и досега. Просто трябва да усетя отново мястото. Бях се вторачил прекалено много, опитвах се да си спомня. Веднъж да усетя мястото, и всичко ще бъде наред. За вас също.
Шнайдър кимна.
— Предполагам, Хоуг ще остане с теб. Нали, Чарли?
Сякаш стреснат, Чарли Хоуг вдигна рязко глава. Разтърка чукана на ръката си.
— Ще отида, където каже Бог — отвърна той. — Щом ожаднеем, Бог ще ни отведе при вода.
— Да бе, да — рече Шнайдър. Обърна се към Андрюс. — Е, господин Андрюс, оставаме ние двамата. Какво ще кажеш? Каруцата е твоя, впрягът също. Ако кажеш да поемем на юг, на Милър ще му бъде трудно да тръгне срещу теб.
Младежът заби поглед в земята, пръстта под сухите редки стръкчета трева бе станала на пепел. Той не вдигна глава, но усети, че всички са вперили очи в него.
— Стигнахме чак дотук — рече Андрюс. — Не е зле да продължим с Милър.
— Добре тогава — каза Шнайдър. — Всички сте луди. Но както личи, нямам особен избор. Правете каквото искате.
Тънките сплескани устни на Милър се разшириха в едва доловима усмивка.
— Притесняваш се излишно, Фред. Ако наистина стане чак толкова зле, можем винаги да прибегнем до уискито на Чарли. Останали са поне четиресет литра.
— Конете много ще се зарадват — подметна Шнайдър. — Представям си как ще се измъкнем оттук благодарение на четиресетте литра уиски.
— Притесняваш се излишно — повтори Милър. Ще доживееш до сто и пет години.
— Вече казах. Ще продължа с вас. А сега ме остави да си почина.
Той легна на хълбок, претърколи се в сянката на каруцата и заспа с гръб към останалите.
— Хайде и ние да се опитаме да подремнем — подкани Милър. — Няма да стане да пътуваме в тая жега. Ще си починем и довечера ще продължим.
Андрюс се изтегна на една страна, подпря главата си с ръка и загледа от сянката равната като тепсия прерия. Беше съвсем безлика. Стръкчетата трева на педя от носа му се размиваха и се сливаха на петно в далечината, а тази далечина сякаш се стоварваше върху него. Младежът затвори очи — да не гледа, раздели слепешката с пръсти тревата и напипа разпаднала се на пепел суха пръст. Притисна тяло в земята и не погледна нищо, докато ужасът от смразяващия вид на прерията не се оттече по върховете на пръстите му обратно в пръстта, откъдето беше дошъл. Устата му беше суха. Андрюс се пресегна към манерката, но после се отказа. Насили се да забрави за жаждата, да не мисли за нея. След малко напрегнатото му тяло се поотпусна на земята и още преди да се е свечерило, Андрюс заспа.