— Фред, много те моля, хванете с Уил рогата, дръжте здраво.
Докато Шнайдър и Андрюс стискаха всеки по един от рогата, Чарли Хоуг прегърна със здравата ръка животното през кокалестия, завързан с връв врат и забил токове в земята, го затегли — то се дърпаше напред. Милър изми с мокрия парцал сухите бърни на вола, после пусна отново парцала във водата и го изстиска — да не хаби водата.
— Дърпайте назад рогата — каза на Шнайдър и Андрюс.
След като вдигнаха нагоре главата на добичето, Милър хвана горната му устна и я изтегли. Езикът, тъмен и подут, трепереше в устата. Пак много внимателно Милър проми грубата отекла плът, ръката и китката му се скриха в гърлото на вола. След като ги извади, Милър изстиска силно мокрия парцал и няколко капки вода се плъзнаха по езика на животното, който ги погълна като тъмен сух сюнгер.
Наквасиха устата на всички волове. Тримата мъже, които въпреки жегата изобщо не се потяха, забиваха крака в пръстта и държаха здраво животните, Шнайдър не спираше да ругае тихо, Андрюс вдишваше тежко от сухия въздух, който усещаше като бодил на гърлото си, и се опитваше да успокои ръцете си, които трепереха върху нагорещените гладки рогове — още малко, и да ги изпуснат. След като се погрижеха за вола, Чарли Хоуг го връщаше обратно при хомота и довеждаше друг. Колкото и да бързаха, пак мина близо час, докато приключат и с последното животно.
Милър се облегна отстрани на каруцата, сухата му жълтеникава кожа проблясваше под черната брада.
— Не са толкова зле — рече той, като дишаше тежко. — Ще издържат до довечера, пък и ни остана малко вода посочи Милър бурето, където бяха останали към два пръста мътна вода.
Шнайдър се изсмя — горчив звук, който прерасна в кашлица.
— Четвърт литър вода за осем вола и три коня.
— Ще спре издуването — възрази Милър. — За толкова стига.
Чарли Хоуг се върна от предната част на каруцата.
— Разпрягаме ли ги, ще починем ли малко?
— Не — отвърна Милър. — И да стоим тук, и да продължим, езиците им ще се подуват. А ако се движим, ще им попречим да пасат.
— Ако се движим накъде? — намеси се пак Шнайдър. — Колко още според теб кравите ще смогнат да теглят каруцата?
— Достатъчно — отговори Милър. — Ще намерим вода.
Най-неочаквано Шнайдър се завъртя към него.
— Хрумна ми нещо — подхвана той. — Колко олово и барут има в каруцата?
— Тон и половина-два — отговори Милър, без да го поглежда.
— Мили Боже — възкликна Шнайдър. — Нищо чудно, че са толкова жадни. Ще стигнем на двойно по-голямо разстояние, ако разтоварим каруцата.
— Не — отсече другият мъж.
— Може да намерим вода и тогава вече ще се върнем и ще приберем товара. Не казвам просто да го зарежем тук.
— Не — повтори Милър. — Или пристигаме, както сме тръгнали, или изобщо не пристигаме. Излишно е да изпадаш в паника.
— Ти си луд — изсъска Шнайдър. После изрита една от спиците на колелата. — Мамка му! По-луд от теб няма.
Изрита още веднъж спицата и стовари пестник върху ръба на колелото.
— Пък и разликата не е чак толкова голяма — допълни спокойно Милър — Мястото е такова, че веднъж тръгне ли впрягът, е все едно каква каруца тегли, празна или пълна.
— Няма смисъл да го вразумяваш — подметна Шнайдър. — Той си знае своето.
Излезе от сянката и отиде при коня си, който беше спънат в края на каруцата с високо вдигната глава, за да не пасе. Андрюс и Милър го последваха по-бавно.
— Добре му се отразява на Фред от време на време да изпуска парата — каза Милър на младежа. — Знае, че оставим ли тук товара, ще пропилеем цяла седмица, докато го намерим, ако изобщо го намерим. Докато го търсим, нищо чудно да изпаднем в състояние, по-тежко и от сегашното. Няма смисъл да изоставяме тежък маршрут колкото после да се връщаме още веднъж по него, пък и на място като това тук трудно ще отбележиш пътя.
Андрюс погледна назад. Така си беше. Колелата на каруцата почти не оставяха следи по ниската твърда трева и спечената пръст — дори сега тревата, по която бяха минали, вече се изправяше и заличаваше всички знаци от присъствието им. Андрюс се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало и скова мускулите.
Конете напредваха бавно, воловете теглеха мудно каруцата под плющящия камшик на Чарли Хоуг и пискливия му висок гласец. Едвам кретаха, движеха се не като впряг, а като отделни животни, пришпорвани от камшика и от звука на подканящия глас отзад. Следобед групата се натъкна на плитка падина с дъно, покрита със сложния рисунък на спечената кал. Погледнаха свъсени пресъхналото езеро и не казаха нищо.