По-късно същия следобед Милър ги накара всеки да пийне малко от уискито на Чарли Хоуг.
— Не гълтайте много — предупреди ги той. — Само колкото да си наквасите устата. Иначе ще ви прилошее.
Андрюс се задави от алкохола. Той проряза сухия му език и гърло така, сякаш някой му е пъхнал в устата запалена факла, а когато прокара език по напуканите си сухи устни, го проряза болка, която няколко минути не се притъпи. Андрюс затвори очи и докато конят вървеше напред, се държеше за лъка на седлото, но мракът зад клепачите му беше прорязван от копия светлина, които се въртяха лудешки, затова той се видя принуден да отвори отново очи и да се взре в голата пустош, по която се движеха без път и посока.
По залез слънце воловете отново едвам си поемаха дъх и стенеха, езиците им бяха толкова подути, че те вървяха с полуотворени усти и сведени глави, като се клатушкаха насам-натам. Милър извика да спрат каруцата. И този път Шнайдър и Андрюс държаха животните за рогата, но макар и да бяха по-изнемощели от преди, задачата беше по-лесна. Воловете се оставяха вяло, без съпротива да ги теглят и дори не проявиха интерес към водата, с която Милър им квасеше устата.
— Няма да спираме — отсече той. Гласът му беше глух като грак. — По-добре да ги караме да се движат, докато още се държат на крака.
Милър наклони ведрото и попи с парцала каквото беше останало от водата. Накваси и устата на конете, а щом приключи, парчето плат бе почти сухо.
След като слънцето се гмурна под плоския хоризонт отпред, се мръкна бързо. Андрюс се беше вкопчил в лъка на седлото, но ръцете му бяха толкова отмалели, че отново и отново се плъзгаха и той едвам намираше сили да ги върне върху седлото. Беше му трудно и мъчително да диша, както се беше сгърбил върху седлото — научи се да си поема по малко въздух през ноздрите и бързо да го издишва, а после да изчака няколко секунди, преди да повтори всичко. Случваше се нощем да забележи, че устата му е отворена, а той не може да я затвори. С език, пъхнат между зъбите, се опитваше да ги стисне и в устата му плъзваше суха болка. Той си спомняше езиците на воловете, черни, издути и сухи, и се мъчеше да отдалечи съзнанието си от този образ, от самия себе си и да го изтласка в място, тъмно и безгранично като нощта, в която пътуваше. Веднъж един от воловете се свлече — все не можеше и не можеше да стане на крака, наложи се тримата мъже да слязат от конете и с малкото силици, които им бяха останали, да затеглят и заблъскат добичето, докато то се изправи. После пък воловете не можеха или не искаха да намерят сили и да задвижат каруцата, затова тримата забутаха спиците, а камшикът на Чарли Хоуг изплющя над животните: колелата се завъртяха, добичетата подхванаха движението напред и продължиха да кретат нататък. Андрюс се опита да си накваси устата с малко от уискито на Чарли Хоуг, но то се изля почти цялото и потече по ъгълчетата на устните му. Почти цяла нощ той язди в състояние, в което лекият унес се редуваше с остра болка. По едно време се поокопити и видя, че е сам в мрака — нямаше представа къде се намира, не знаеше каква е посоката. Изпаднал в паника, започна да се върти на седлото, погледна нагоре към огромния купел на небето и надолу към земята, по която яздеше — и небе, и земя му се сториха много далече. Точно тогава чу тихото поскърцване на каруцата и пришпори коня натам. След няколко мига вече беше при другите, които не бяха забелязали, че е изостанал. Дори с тях трепери дълго, още обзет от паника при мисълта, че е изоставен — именно тя го държа дълго нащрек и той следваше смътните движения на Милър не защото тези движения можеха да го отведат на желаното място, а защото щяха да го спасят да не се залута из пустошта, където ще бъде сам.
Малко след зазоряване намериха вода.
По-късно Андрюс щеше да помни като сън първия знак, че тя е наблизо. С ранните лъчи от изток Милър застина върху седлото и вдигна глава като подплашен звяр. Сетне почти незабележимо отклони коня леко в северна посока, все така вдигнал глава. След няколко мига дръпна юздата и подкара по-рязко на север, та се наложи Чарли Хоуг да слезе от каруцата и да насочи с остена воловете към коня на Милър. После, след като първото малко късче от слънцето се подаде иззад равната черта на изток, Андрюс усети, че конят под него трепери. Видя, че и конят на Милър се дърпа припряно с уши, щръкнали право напред, и Милър едвам го озаптява с юздата. Той се обърна на седлото, за да е с лице към хората отзад. В меката жълтеникава светлина Андрюс различи напуканите му изпръхнали устни с малко кръв по тях, бяха се разтегнали в гротескна усмивка.