— Мили Боже — провикна се Милър, гласът му беше прегракнал и тих, но в него се долавяше силна нотка на тържество. — Мили Боже, намерихме вода. Дръжте конете и… — Той се обърна още повече назад и повиши глас: — Чарли, спирай, доколкото можеш, воловете. След няколко минути ще я надушат и ще побеснеят.
Най-неочаквано конят на Андрюс се устреми напред и той дръпна с все сила юздата, при което конят се вдигна на задни крака и заблъска с предните копита по въздуха. Андрюс се наведе трескаво напред и зарови лице в гривата му, за да не го хвърли на земята.
Когато видяха реката, която криволичеше из равното дере без дървета, животните вече се бяха превърнали в трепереща маса от плът, удържана със сетни сили от мъжете. Щом до слуха им достигна и ромонът на водата, Милър се провикна назад:
— Скачайте и ги оставете да отидат на реката!
Андрюс вдигна крак от стремето и точно тогава конят, вече невъзпиран от изопнатата юзда, се метна напред и го хвърли на земята. Докато младежът се изправи, конете вече бяха приклекнали на брега и бяха свели глави към плитката вода.
Чарли Хоуг извика от каруцата:
— Някой да дойде и да ми помогне с ръчката.
Беше натиснал с дланта на здравата ръка и със свивката на лакътя на другата голямата ръчка отстрани на каруцата, а застопорените колела заораха в ниската трева и вдигнаха прах. Андрюс отиде спънато при него и се качи на каруцата, като стъпи на спиците, които не се движеха. Пое от Чарли Хоуг ръчката.
— Трябва да ги разпрегна — обясни Чарли Хоуг. — Ако продължат още малко така, ще се изпотрепят.
Ръчката се разтресе и отскочи в ръцете на Андрюс, до ноздрите му достигна миризмата на прогорено дърво и кожа. Чарли Хоуг скочи от каруцата и притича при впряга най-отпред. С чевръсти движения махна клиновете от хомота и се отдръпна встрани точно когато волът се завтече покрай него към реката. Милър и Шнайдър стояха от двете страни на другите волове и се опитваха да ги успокоят, докато Чарли Хоуг ги разпрягаше. Когато от хомота се освободи и последният вол, тримата мъже притичаха с подкосени крака до място на няколко метра от животните.
— И не бързайте — предупреди Милър, след като се хвърлиха ничком край тесния кален поток. Първо само си наквасете устата. Прекалите ли с водата, ще ви призлее.
Пийнаха от реката и оставиха малко от водата да се стече на тънка струйка по гърлата им, сетне полежаха на гръб, с ръце, пъхнати под главата, така че прохладната вода да се стича по тях. После пак пиха, този път повече, и пак си починаха.
Прекараха на ручея целия ден, та животните да пият на воля от водата и да попасат от ниската суха трева.
— Изгубили са много сили — рече Милър. — И един ден да стоим тук, пак няма да си я върнат цялата.
Малко преди пладне Чарли Хоуг събра изхвърлени от реката дърва и накладе огън. Сложи да се вари зрял боб, направи и пръжки, които те изгълтаха веднага с каквото беше останало от сухарите и с големи количества кафе. Цял следобед спаха и докато спяха, огънят под зрелия боб угасна, та се наложи Чарли Хоуг да го пали отново. По-късно, вече по мръкнало, хапнаха и от боба, недоварен и твърд, и пиха още кафе. Известно време слушаха как добичетата обикалят бавно и доволно наоколо, после налягаха и те доволни, — на постелките около жаравата и след като заспаха, заслушаха в съня си тихото звънко бълбукане на потока, който бяха намерили.
На другата сутрин още преди зазоряване отново поеха на път, леко отмалели от изпитанията с жаждата, които бяха преживели. Сега, след като бяха намерили вода, Милър водеше групата по-уверено. Говореше за водата като за живо същество, което се е опитало да му се изплъзне.
— Сега вече я намерих — беше им рекъл край огъня при потока. — Сега няма да ми избяга.
Така и стана. Вървяха на запад напосоки през безликата земя и надвечер винаги намираха вода, обикновено се натъкваха на нея вече по мръкнало, когато на Шнайдър и на Андрюс им се струваше, че е изключено да я открият.
На четиринайсетия ден от пътуването видяха планината.
Предния следобед почти през цялото време бяха вървели към ниските облаци в далечината, забулили хоризонта на запад, после бяха навлезли в нощта, когато откриха вода. Затова на сутринта станаха късно.
Щом се събудиха, небето бе стоманеносиньо и слънцето на изток направо напичаше. Андрюс се сепна и стана от постелката — откакто бяха поели на път, никога не бяха окъснявали толкова в лагера. Другите още лежаха на постелките. Андрюс понечи да ги извика, но погледът му беше привлечен от бляскаво ясното небе. Той плъзна сънени очи по високия лазурен купол и когато, както винаги, ги насочи на запад, се вцепени и се взря по-съсредоточено. В най-крайната точка, докъдето виждаше, се издигаше малка тъмносиня грамада, ниска и неравна. Андрюс скочи и направи няколко крачки напред, сякаш тези няколко крачки щяха да му позволят да я види по-отблизо. После се обърна отново към заспалите мъже, отиде при Милър и развълнуван, го разтресе за рамото.