2
Закуси в странноприемницата. В тясната стая в дъното на първия етаж имаше една-единствена дълга маса с няколко обикновени стола около нея — те явно бяха главното обзавеждане тук. В единия край седяха трима мъже, които се бяха навели един към друг и си говореха, Андрюс се разположи сам в другия край. В помещението влезе администраторът, който предния ден му беше донесъл водата и който го попита иска ли да закуси, а когато младежът му кимна, той се обърна и се запъти към малката кухничка зад тримата мъже в другия край на масата. Понакуцваше, но личеше само отзад. Върна се с поднос с голяма чиния зрял боб и качамак и чаша димящо кафе. Сложи храната пред Андрюс и се пресегна към средата на масата, където имаше чиния със сол.
— Къде мога да намеря по това време сутринта Макдоналд? — попита го Андрюс.
— В канцеларията му — отвърна администраторът. — Там е почти през цялото време, и денем, и нощем. Тръгнете направо по пътя, към реката, и преди да стигнете тополите, завийте наляво. Малката барака отсам траповете.
— Какви трапове?
— За щавене на кожите — уточни мъжът. — Няма как да ги подминете.
Андрюс кимна. Администраторът се обърна отново и излезе от стаята. Младежът започна да се храни бавно: дори със сол зрелият боб беше безвкусен и изстинал, качамакът беше на буци и почти не бе подтоплен. Но кафето беше горещо и горчиво, от него езикът му изтръпна и той стисна бели равни зъби. Въпреки че пареше, Андрюс го изпи до дъно.
Щом закуси и излезе на улицата, слънцето вече се беше извисило над няколкото постройки в градчето и направо ги притискаше едва ли не физически. Сега имаше повече хора, отколкото предния следобед, когато Андрюс беше пристигнал: мяркаха се мъже в тъмни костюми и бомбета на главата, но повечето бяха облечени по-небрежно, в избелели сини дънки или мръсни панталони от брезент и сукно. Крачеха целеустремено, но и без да бързат особено, по тротоара и улицата, сред помръкналите цветове в облеклото на мъжете се мяркаха и по-ярките петна — червени, лилави, снежнобели — на някоя женска пола или блуза. Андрюс придърпа периферията на широкополата шапка, за да си затули очите, и се насочи към дърветата извън града.
Мина покрай кожарския магазин, покрай конюшнята и малка ковачница само с покрив отгоре. На това място градът свършваше и той слезе от тротоара на пътя. На около двеста метра беше завоят, който му бе описал администраторът: пътят се разделяше на две еднакви ленти от пръст, изровени от колелата на минаващите каруци. В края на пътя вляво, на стотина метра от разклона, имаше малка барака с равен покрив, а зад нея няколко огради от колци, подредени така, че образуваха рисунък, който обаче не личеше отдалеч. При оградите, под различен ъгъл бяха оставени каруци така, че тегличите им да сочат в различни посоки. Когато се приближи до канцеларията и оградите, Андрюс долови смътно някаква миризма, и той не знаеше каква.
Вратата на бараката беше отворена. Андрюс вдигна юмрук, за да почука, и спря — в единственото помещение безразборно бяха струпани книги, книжа и тефтери, пръснати по голото дюшеме и по ъглите, в сандъци и покрай стените. На грубо скована маса насред всичко това седеше мъж само по риза, който разлистваше припряно и съсредоточено тежките страници на един тефтер и ругаеше тихо и монотонно.
— Господин Макдоналд? — попита Андрюс.
Мъжът вдигна очи, малката му уста бе отворена, а веждите се вдигнаха над изпъкналите сини очи с бяло, което бе със същия оттенък, както ризата.
— Влизай, влизай — подкани той и побърза да вдигне рядката коса, паднала на челото му. Избута назад стола и понечи да се изправи, после седна отново уморено, със смъкнати рамене. — Влизай де, не стой там.
Андрюс прекрачи прага и пак спря. Макдоналд махна с ръка към ъгъла зад него и каза:
— Взимай стол, момче, и сядай.
Андрюс издърпа изпод купчината книжа един стол и го сложи пред писалището на Макдоналд.
— Какво искаш, какво мога да направя за теб? — попита той.
— Аз съм Уил Андрюс. Сигурно не ме помните.
— Андрюс ли? — Макдоналд се свъси и изгледа донякъде враждебно младежа. — Андрюс… — Стисна устни и ъгълчетата им увиснаха надолу заедно с бръчките, тръгващи от брадичката. — По дяволите, не ми губи времето, ако те помнех, все щях да кажа нещо, когато влезе тук. И така…
— Нося писмо — вметна Андрюс и се пресегна към горния си джоб — от баща ми. Бенджамин Андрюс. Познавате го от Бостън.
Макдоналд взе писмото, което младежът му подаде.
— Андрюс ли? Бостън? — Гласът му бе свадлив, объркан. Той отвори писмото, без да сваля очи от Андрюс. — Ама разбира се. Защо не каза, че си… Ама разбира се, онзи проповедник. — Прочете съсредоточено писмото, като го местеше пред очите си, сякаш така щеше да ускори нещата. Щом приключи, сгъна отново листа и го пусна върху купчината книжа на масата. Забарабани с пръсти по нея. — Боже мой! Бостън. Оттогава сигурно са минали дванайсет, четиринайсет години. Преди войната. Навремето си пиех у вас чая. — Макдоналд поклати изумен глава. — Със сигурност съм те виждал. А не помня.