— Милър! — рече. — Милър, събуди се.
Другият мъж се размърда и след като отвори очи, побърза да седне — веднага се беше събудил.
— Какво има, Уил?
— Погледни! — посочи Андрюс на запад. — Погледни натам!
Милър се усмихна, без да поглежда накъде му сочи младежът.
— Планината. Знаех си, че по някое време днес би трябвало да я видим.
Другите също се бяха събудили. Шнайдър погледна само веднъж тънкия хребет в далечината, сви рамене, събра постелката и я прихвана с ремъка зад седлото. Чарли Хоуг стрелна с очи планината и се обърна, за да се заеме с приготвянето на закуската.
Късно сутринта отново поеха на дългия си път на запад. Сега, когато целта им се виждаше, Андрюс забеляза, че местността, през която напредваха, придобива черти, каквито преди не е разпознавал. Ту се появяваше плитко дере, ту от земята щръкваше купчина камъни и в далечината като петно върху жълтеникавозеления пейзаж изникваше горичка. Преди той почти не бе свалял поглед от гърба на Милър, а сега се взираше напрегнато в далечината, в хоризонта, към неравната грамада, ту остра, ту замъглена. И установи, че жадува за нея не по-малко, отколкото за водата, знаеше обаче, че планината е там, че я вижда, и не беше наясно какъв точно глад или жажда ще утоли тя.
Трябваха им четири дни, за да стигнат в подножието на планината. Докато вървяха към нея, тя малко по малко се разпростираше все повече и надвисваше над всичко наоколо. Щом наближиха, Милър стана по-нетърпелив, веднъж, докато пладнуваха край един поток (реките ставаха все повече), едвам дочака животните да пийнат вода и да попасат. Все подканяше да побързали, докато накрая камшикът на Чарли Хоуг не заплющеше и не засъскаше на равни промеждутъци, а по устата на воловете не се появеше бяла пяна, която започваше да капе. Пътуваха до късно вечерта и отново поемаха още преди изгрев слънце.
Андрюс усещаше, че планината ги привлича, привлича ги все по-силно като грамаден магнит, който ти влияе все повече, според степента, в която си го доближил. Струваше му се, че е погълнат, включен в нещо, с което дотогава не е бил свързан, но за разлика от усещането в безименната прерия сега това поглъщане таеше обещание, пък било то и смътно, за богатство и удовлетворение, които той не можеше да назове.
Веднъж се натъкнаха на широка пътека, която водеше от север на юг. Милър спря, слезе от коня и огледа намачканата трева.
— Както личи, оттук минават животни. Явно са започнали да прекарват от Тексас едър рогат добитък. — Той поклати глава. Последния път, когато бях тук, този път го нямаше.
Надвечер, точно преди да се мръкне, Андрюс видя в далечината успоредните линии, дълги и тънки, на железница, която хитроумно бе намерила начин да криволичи по равното между полегатите хълмове, започнали да се появяват ту тук, ту там, но Милър вече я бе забелязал.
— Божичко! — възкликна той. — Железница!
Пришпориха конете и след няколко минути спряха при издадения насип на железопътната линия. Отгоре релсите проблясваха мътно в последните лъчи на слънцето. Милър слезе от коня и известно време стоя, без да се помръдва. Сетне поклати глава, приклекна и прокара пръсти по гладката стомана на релсите. Без да сваля ръка от метала, вдигна очи към планината, която сега се издигаше, висока и назъбена, в обагреното в оранжево и синьо следобедно небе.
— Божичко! — повтори той. — И през ум не ми е минавало, че ще прокарат на това място железница.
— Бизони — вметна Шнайдър. Без да слиза от коня, се изплю върху релсите. — Голямо стадо. Никога не съм виждал големи стада там, където преди няколко години са прокарали железница.
Милър не го погледна. Поклати глава, сетне се изправи и яхна коня.
— Хайде! — подкани. — Чака ни дълъг път, преди да направим лагер.
Въпреки че минаха покрай доста бистри потоци, Милър ги накара да вървят цели три часа след мръкване. Движеха се бавно, колкото повече наближаваха планината, толкова по-неравна ставаше местността и често им се налагаше да заобиколят големите гори край реките и няколко стръмни баира, извисили се като размазано петно в тъмнината. Веднъж мярнаха в далечината проблясваща светлинка, която вероятно идваше от отворената врата на къща. Продължиха нататък, докато светлинката не се скри от поглед, после още известно време.
На другия ден рано сутринта бяха в подножието на планината. По стръмните скатове на възвишенията имаше борове, които затулваха самата планина. Милър яздеше отпред и насочваше каруцата откъде да мине по стръмнището — по едно време им показа ярко откроена ивица борове, покрили един от баирите, и те поеха в тази посока. Хълмовете се спускаха рязко към дере с равно дъно, където имаше малък поток. По него те стигнаха в широка равна долина, разпростряла се чак до полите на планината.