— До пладне би трябвало да сме на реката — обясни Милър. — После тръгваме да се изкачваме.
Но вече бе превалило пладне, когато излязоха при нея. Откъм страната, откъдето идваха, местността бе гола, по брега имаше само няколко смрадлики, които вече бяха започнали да се обагрят в жълто, и тук-там скупчени на едно място ниски върби. Речното корито беше широко, от възвишението в единия му край до стръмната скала в другия сигурно имаше двеста метра. Но на много метри от самия бряг, пък и в самото корито растяха трева и дори малки дървета и шубраци. През годините реката беше разяла пръстта и твърдия камък и сега течеше плитка, бистра и непълноводна в средата на коритото, в отрязък с ширина най-много десетина метра, сред камъни, някои плоски, други — остри и щръкнали, и тук-там образуваше въртопи с бели отгоре вълнички.
Мъжете седнаха да пладнуват на мястото, където бяха излезли най-напред при реката. Докато другите коне и воловете пасяха, Милър яхна своя и отпраши в североизточна посока, по течението на реката. Андрюс се отдалечи от Чарли Хоуг и Шнайдър, които си почиваха при каруцата, и седна на брега. Планината бе покрита от край до край с борове. Дебелите кафяви стволове по отсрещния бряг се издигаха на десетина-петнайсет метра и чак тогава разпростираха клони, окичени с борови иглички. В пролуките между огромните дънери не се виждаше друго освен още дънери и накрая дърветата се сливаха в образа на гъсталак, непроходим и тъмен, съставен от борове и сенки, от земя без светлина, където не е стъпвал човешки крак. Андрюс вдигна очи и ги плъзна нагоре по повърхността на планината, която се извисяваше рязко. Образът на боровете изчезна, изчезна и образът на гъсталака и всъщност дори на самата планина. Андрюс не виждаше друго освен наситенозеления килим от борови иглички и клони без облик и размер, наподобяващ сухо море, замръзнало в миг на спокойствие, с вълни на равни разстояния, застинали за вечни времена — той можеше да повърви миг-два по него колкото да хлътне надолу, да потъне бавно в зелената маса, докато не се озове в самото сърце на душната гора и — мрачно сам — да се превърне в част от нея. Седя дълго на речния бряг с очи и мисли, приковани към това видение.
Още беше там, когато Милър се върна от пътешествието си надолу по течението.
Без да казва нищо, отиде с коня при мъжете, които си почиваха, а те се струпаха около него, след което той спря и слезе от седлото.
— Е, нямаше те дълго — подхвана Шнайдър. — Намери ли каквото търсеше?
Милър изсумтя. Беше насочил очи зад Шнайдър и оглеждаше линията на реката, която се виждаше от мястото му.
— Не знам — отвърна Милър. — Всичко тук сякаш се е променило. — В гласа му се долавяше леко изумление. — Всичко изглежда различно.
Шнайдър се изплю на земята.
— Значи още не знаем къде сме?
— Не съм казвал такова нещо. — Милър продължи да плъзга очи по линията на реката. — Бил съм и друг път тук. И друг път съм обхождал от край до край тези места. Но нещо не се ориентирам.
— Това пък ако не е най-проклетият лов, на който съм тръгвал! — възкликна Шнайдър. — Имам чувството, че търсим игла в купа сено.
Той се отдалечи гневно от малката група. Седна при каруцата и се облегна върху спиците на задното колело, после огледа намусено равната долина, откъдето бяха дошли.
Милър отиде на речния бряг, там, където Андрюс беше седял по време на отсъствието му. Няколко минути гледа боровата гора отсреща, която се бе устремила нагоре по планинския склон. Стоеше леко разкрачен, с наведени напред широки рамене, главата му беше клюмнала надолу, а ръцете му висяха отстрани при хълбоците. От време на време някой от пръстите му потреперваше и от тези леки движения ръцете му се обръщаха ту на едната, ту на другата страна. Накрая той въздъхна и изправи рамене.
— Май е по-добре да тръгваме — рече, като се обърна към мъжете. — Докато седим тук, няма да намерим нищо.
Шнайдър възрази, че нямало смисъл всички да ходят да търсят, понеже само Милър щял да разпознае (ако изобщо го разпознаел) мястото. Милър не му отговори. Заръча на Чарли Хоуг да впрегне воловете и не след дълго групата пое в северозападна посока, обратно на пътя, който по-рано същия следобед Милър бе изминал сам.