Цял следобед вървяха нагоре по реката. Милър яздеше покрай брега, понякога, ако се появяха шубраци, нагазваше с коня във водата, където той се препъваше по камъните отстрани. По едно време на самия бряг изникна гъста борова гора, това отклони каруцата и мъжете от основната група я заобиколиха, докато Милър продължи по речното корито. Повече от час Андрюс, а и Шнайдър и Чарли Хоуг не го видяха и когато накрая заобиколиха клиновидната дъбрава, младежът забеляза, че Милър е избързал много напред и се е надвесил от седлото, за да огледа отсрещния бряг.
Рано същата вечер, само час-два след като слънцето залезе зад планината, направиха лагер. Заедно с мрака се спусна и прохлада, Чарли Хоуг хвърли в огъня още клони и довлачи върху тях огромен дънер, който в изблик на излишна енергия и гняв Шнайдър беше отсякъл от един бор с връх, откършен предната зима от снега и вятъра. В тишината огънят пукаше силно, та се наложи мъжете да се отдръпнат, и озаряваше лицата им с наситеночервена светлина. Но след като се превърна в жарава, студът пак се върна — Андрюс си взе от каруцата още една завивка и я добави към тънката постелка.
Сутринта прибраха мълком багажа. Андрюс и Чарли Хоуг се трудеха заедно, Шнайдър и Милър стояха встрани, далеч един от друг. Шнайдър дялкаше яростно тънък боров клон, треските се трупаха на купчинка по земята, където той седеше, между вдигнатите му колене. И този път Милър стоеше на брега с гръб към другите и наблюдаваше плитката бистра вода, тя идваше от посоката, накъдето щяха да поемат.
Сутринта пътуваха вяло. Шнайдър се беше сгърбил на седлото и вдигнеше ли очи, ги впиваше намусено в гърба на Милър. От време на време Чарли Хоуг изплющяваше с дългия камшик над ушите на предния впряг и често си пийваше от една от бутилките, които държеше в сандъка под капрата. Само Милър, за когото Андрюс имаше чувството, че е все по-малко част от групата, яздеше неспокойно отпред и ту минаваше по брега, ту слизаше току до реката, ту нагазваше в самата вода, която се пенеше на бял венец около глезените на коня. Неспокойствието му започна да се предава и на Андрюс и той усети, че се взира все по-напрегнато в безименната зелена гора покрай реката, очертала пътя им.
Вече бе късно сутринта, когато Милър спря пред тях. Конят бе застанал недалеч от средата на речното корито и щом наближиха и другите, Андрюс забеляза, че Милър се взира замислено, но сякаш без интерес, в едно място на отсрещния бряг. След като спря и каруцата, Милър се обърна към групата и каза тихо:
— Ето го мястото. Чарли, слез долу и прекарай каруцата.
За миг никой не се и помръдна. Мястото, посочено от Милър, не се отличаваше по нищо, беше като всички други в планината, покрай които бяха минали днес сутринта или предния следобед. Милър подкани още веднъж:
— Хайде. Прекарай каруцата отсреща.
Чарли Хоуг сви рамене. Изплющя с камшика над лявото ухо на крайния вол и вдигна ръчката за застопоряване на колелата, докато се спускат по стръмнището. Шнайдър и Андрюс избързаха напред и тръгнаха плътно зад Милър, който насочи коня право към гъстата борова гора.
След като навлязоха челно в нея, на Андрюс му се стори за миг, че потъва, че хлътва надолу в някаква безгранична мекота, която не е обозначена с нищо. Звукът от дишането на конете, чаткането на копитата им и дори малкото думи, които мъжете изричаха, всичко бе поглъщано от тишината в гората, така че всички звуци долитаха приглушени, далечни и спокойни, приличаха си като две капки вода, независимо дали е пръхтене на кон, или казано слово, всички бяха сведени до едва чуто тупване, което като че ли идваше не от тях, а от гората, сякаш в нея туптеше огромно сърце, стига да имаше кой да го чуе.
Някъде отзад до Андрюс долетя гласът на Шнайдър, който прозвуча в гората тихо, приглушено и ведро:
— Къде отиваме, да го вземат мътните? Тук не виждам никакви следи от бизони.
Милър посочи надолу.
— Погледни по какво вървим.
Андрюс забеляза, че копитата на конете се плъзгат съвсем леко по сивкавозеления горски мъх, но след като се вгледа по-внимателно, видя, че яздят по дълги плоски камъни, които тръгваха още от долу и криволичеха между дърветата.
— Точно тук няма да оставят следи, които човек да забележи — поясни Милър. После се наведе напред върху седлото. — Но я погледни натам.
Пътеката, образувана от камъните, завършваше рязко пред тях и сред стволовете се показваше поляна, която се разширяваше. В средата й имаше широк равен участък земя без трева по нея, който бе очертан от влажна пръст и камъни. Милър пришпори коня към мястото, където тя започваше, и след като слезе от седлото, приклекна в средата на пътеката и я огледа внимателно.